Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

В различни ниши около подковообразната скала се гушеха още статуи, имаше ги и пред входовете на пещерите. Ниски метални парапети отделяха фигурите от пътеката за посетители, но сега наоколо не се виждаше жива душа. Нямаше ги туристите, продавачите на сувенири, полицията и обичайните духовни наставници. Бе тихо, тъмно, от време на време някое животинче прошумоляваше в храсталаците, подухваше тих ветрец, някоя и друга птица изплющяваше с криле.

— Кога ли ще се появят? — не се стърпя Ашгар, нещо нетипично за него. — Утрото не е чак толкова далеч…

— Нямам си идея. Вече ти казах, срещата им е определена за деня, но интуицията ми подсказва, че ще се появят по-рано.

— Дано да е преди туристическия поток.

— И аз се надявам да е така. Обаче е възможно Ли Куони и съпругът й да предпочетат прикритието на множеството. И все пак няма начин да не се досетят, че този път Фен Дун няма да се спре пред нищо, за да вземе декларацията. Което значи, че тълпата няма да им помогне. Но така или иначе от Фен те ще очакват изненади, затова ще дойдат по-рано. Поне от него по-рано, и то за да си подготвят контракапан.

Въпреки логиката на предположенията си Джон се оказа неправ. Не мина и половин час и на върха на каменното стълбище откъм обратната страна на Спящия Буда се появиха хора. Смит фокусира нощния бинокъл: бяха петима, трима разпозна веднага — помнеше ги от Хонконг и Шанхай като хора на Фен Дун. Всички носеха английски щурмови автомати. Само че самия Дун го нямаше.

— По дяволите! — въздъхна Джон.

— Какво става? — запита Ашгар, загледан в същата посока.

Петимата слизаха в посока към релефите.

— Фен Дун го няма — обясни Джон и изруга. — Това е изненадващо и ме безпокои.

Минутка по-късно на билото след групата се появи още един мъж и също заслиза. Носеше средно по големина ръчно куфарче и бе Ралф Макдърмид. Смит подсвирна тихо.

— Я гледай ти! Лично Макдърмид е тук, същият, дето дърпа конците най-отгоре.

— Най-големият баровец, а? Доста странно…

— Може би пък не — замисли се Джон. — Фен на два-три пъти изпусна декларацията. Вероятно Макдърмид е решил да не поема повече ненужни рискове, загубил е доверие в наемника и смята, че лично към него самия Ли Куони и Юй Юнфу ще се отнесат с повече доверие.

— Мислиш, че му е подкупил хората ли?

— Защо не? И все пак изненадите не ми харесват. Има ли нови изпълнения, значи нещо съм изпуснал още в началото.

Въоръжената група слизаше с насочени за стрелба оръжия, сякаш очаква засада. Макдърмид я спря някъде на 10 метра над нивото на долната площадка и насочи хората да се скрият срещу статуята и отляво на стълбището. Самият той се притаи в един гъсталак край тях.

— Изглежда, очаква Юй Юнфу и съпругът да се появят по същия път — рече Ашгар. — Така ще ги засече по-лесно.

Ако Макдърмид наистина бе очаквал това, то този път се бе излъгал. Първо се показа набит здравеняк, но не бе на стълбището, а вървеше по пътека на най-ниското ниво. Излезе някъде отдясно и от множеството каменни фигури, както бе предположил Дейвид Тейър. Джон внимателно го огледа с бинокъла и в колана му забеляза затъкнат деветмилиметров глок.

След него се зададе жена — трябваше да е Ли Куони. Настигна го и се огледа. Бе облечена в тъмни панталони и яке с висока яка плюс качулка. Загръщаше се зиморничаво в него, в ръка носеше куфарче, вероятно там бе декларацията. Джон се опита да види лицето й, но високата яка го прикриваше, скриваше почти и цялата й коса. Но тя беше, безсъмнено. В съзнанието му ярко изплава образът на красивата актриса, сама с чаша алкохол в ръка в притихналата шанхайска къща. След нея се показа трети човек — младолик, строен и жилав, може би на трийсетина години, в добра форма. Изглеждаше поизплашен, напрегнат, очите му блестяха мокро, бяха присвити, а челото — силно набръчкано от взирането в мрака. Джон реши, че това е съпругът Юй Юнфу. Костюмът му бе измачкан, но марков, приличаше на шита по поръчка италианска дреха. Вратовръзката бе с разхлабен възел, също от най-скъпите, ботите високи, официални, ризата — бяла, също силно смачкана. Приближи се съвсем близо до жена си, а очите му неспокойно заиграха във всички посоки. Горкият, рече си Джон и неволно се усмихна, съвсем е съсипан.

Почти веднага ги последва и четвърти — също излязъл от мрака мъж. Смит не го бе виждал досега. Изправен, със силно, атлетично тяло, очите му светеха с неестествен блясък като на наркоман. Такъв или не, имаше вид на опасен и опитен главорез.