Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Ранди! Какво, по дяволите, правиш тук?

Стройната жена пристъпи напред към новодошлите, излизайки от сянката. Приклекна срещу тях и ги огледа с интерес и удивление, а по устните й заигра лека усмивка. Другите трима също гледаха с любопитство гладкото й красиво лице.

— Но аз бях тук първа, затова може би е по-редно аз да задавам този въпрос, а не ти, нали?

Почти противно на волята си, Джон се усмихна. Права беше старата му позната. Сви рамене и каза:

— Така да бъде.

Напрегна си мозъка, за да измисли някаква по-достоверно звучаща история, каквато Ранди би могла да преглътне. Тя бе сестра на покойната му годеница, освен това и близък приятел, с когото и други пъти бяха попадали в критични ситуации. При това неведнъж му бе спасявала живота. Но за беля работеше в ЦРУ, следователно нямаше право да й разкрива съществуването на Първи секретен отдел — институция, пряко подчинена на президента и пазена в абсолютна тайна. И ето, сега пак се налагаше да измисли нещо по-изобретателно, за да избегне неудобните въпроси. Не че не се бе случвало и в други подобни ситуации.

— Виж, Ранди, високопоставени хора от Пентагона са ми поставили задачата да разкрия причинителите на загадъчно заболяване — рече Джон след малко. — Говоря за същото, което е причина за смъртта на разузнавателни анализатори — наши и на съюзниците — и на редица ключови лидери в бившите съветски републики. Убедени сме, че то е биологично оръжие, създадено от човешка ръка и действащо на принципа на генетично насочване.

— Че защо пък точно на теб? — веднага запита Ранди.

— Защото към мен за пръв път се обърна руски учен, мой колега и стар познат, и това стана на научна конференция в Прага — обясни Смит и набързо резюмира случилото се, твърденията на Валентин Петренко и смъртоносното нападение на моста, което бе имало за цел да му запуши устата завинаги. — Аз, разбира се, незабавно предадох това във Вашингтон и оттам ме изпратиха в Москва да проверя твърденията. Естествено на базата на факта, че имам множество връзки, нужните знания и опит да анализирам фактите.

Ранди кимна неохотно.

— Звучиш почти убедително, Джон — рече тя с усмивка и скептично изгледа Киров, когото познаваше отдавна, още от работата си като агент на управлението в Москва. — Предполагам, че в тази връзка сте се срещнали с генерал-майор Киров от руската Федерална служба за сигурност, нали така?

Едрият среброкос мъжага се усмихна също и поклати глава.

— Сега съм просто Олег Киров, госпожице Ръсел. Пенсионер, знаете.

— Аха, вярно. Обзалагам се, че е така — изпуфтя Ранди и махна с ръка към автомата на гърба му. — Я ми кажете колко пенсионери бродят въоръжени до зъби нощем по италианските гори и лозя, а?

— Олег работи с мен — обясни Смит. — Като частен консултант.

— Отлично. А тази личност коя е? — нарочно натърти на думата Ранди и кимна към Фиона Девайн. — Секретарка ти е, нали?

Джон примигна, забелязвайки, че Фиона потрепна гневно.

— Госпожица Девайн е журналистка на свободна практика в Москва — бързо отвърна той. — Когато пристигнах там, тя вече разследваше първите случаи.

— Журналистка, а? — попита Ранди иронично и поклати глава. — Чакай да се разберем, Джон — ти си повел репортерка на тайна мисия, така ли? Не мислиш ли, че прекали с разтягането на локумите? Пентагони, журналистки, ФСС и прочее небивалици…

— Тук не съм точно в ролята на журналистка — студено се намеси Фиона, проговаряйки за пръв път, и ирландският й акцент този път бе доста силно подчертан. — Поне вече не.

— В смисъл? — настоя Ранди.

Смит бързо започна да обяснява различните опити на Ерих Брант да ги отвлече и убие по заповедите на работодателя си Константин Малкович. Завърши с информацията относно заповедите на Кремъл те на всяка цена да бъдат намерени и ликвидирани.

— При дадените обстоятелства и двамата с Олег решихме, че е по-добре тя да остане с нас — завърши той неубедително, отлично съзнавайки колко кухо и нереално звучат думите му.

За миг настъпи тишина, Ранди преценяваше нещо, замислена. След малко вдигна ръце във въздуха и доста сурово изгледа Смит право в очите.

— Ама ти наистина ли очакваш да преглътна цялата тази измислица, а, Джон?

— Колкото и да звучи по този начин, давам ти дума, че е истина — рече той упорито, доволен, че мракът прикрива лицето му.

В крайна сметка говореше неща, които наистина се бяха случили. Какво толкова, всичко това е част от истината, рече си той, за да заглуши угризенията спрямо Ранди.