Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Брант не се сдържа и запита Ренке:

— Колко още време ще е нужно?

Ученият сви рамене:

— Поне няколко часа. Можем да го съкратим единствено с цената на изоставена ценна техника.

Застаналият зад Брант Константин Малкович се намръщи.

— Добре, да запитам по друг начин: какво забавяне би предизвикало това при откриването на новата лаборатория?

— Може би няколко седмици — отвърна му Ренке.

Милиардерът закима неспокойно, но твърдо — това не му вършеше работа.

— Не става. На Москва съм обещал, че ХИДРА ще бъде пусната в действие отново в момента, когато се задвижват нейните армии. Въпреки че и Кастила е вече пътник, руските ни съюзници настояват за възможността да действат пряко и срещу други лица във Вашингтон. Например ако и новият президент се инати и отказва да приеме свършени факти…

— Дударев още ли е готов да работи с вас? — с любопитство запита Ренке.

Сега бе ред на Малкович да свие рамене.

— Че какъв избор има? Тайните на оръжието ХИДРА са мои, а не негови. Освен това му обещах, че в момента решаваме проблемите на сигурността веднъж и завинаги. Веднъж изнесем ли от Италия екипировката и вашите учени безопасно, какви доказателства може да извади Вашингтон? Просто няма да има време за това, още повече че агентите му в Москва са мъртви. Така или иначе, веднъж започне ли пукотевицата, прекалено късно ще бъде за американците да правят каквото и да е.

В същия миг внезапно забипка мобилният телефон на милиардера.

— Малкович слуша. Да, кажете? — рече той и погледна Брант. — Титов докладва от Москва.

Брант кимна. Малкович бе оставил главния си изпълнителен директор да се оправя с евентуалните проблеми и да ръководи всички необходими операции в Москва.

Мина малко време. Милиардерът внимателно изслушваше доклада на своя мениджър. Изражението му се промени, вледени и застина в неподвижна, безизразна маска.

— Много добре — рече той. — Дръжте ме в течение.

Щракна капачката на апаратчето и отново извърна лице към Брант.

— Изглежда, че московската милиция е намерила два трупа край онзи стар разрушен манастир, който използвате за мръсната работа.

— Уви — ухили се гадно бившият офицер от Щази. — Бог да ги прости бедните подполковник Смит и госпожица Девайн.

— Запази глупостите за себе си — ядно откликна Малкович. — Смит и Девайн са си живи. Труповете са на твоите хора.

Брант зяпна и изгледа работодателя си наистина шокиран. Смит и Девайн да избягат? Че как може да стане това? Не, просто не е вярно. Сетне тръпки суеверен страх полазиха по гърба му. Какви са тези американци, всемогъщи ли са?

Недалеч от Орвието

С мощно свистящи ротори черният хеликоптер се носеше ниско над стръмния горист терен, сетне навлезе в широката долина отвъд хълмовете. Върховете на огромните стари дървета се точеха като на кинолента отдолу, на метри под машината. Окъпана в бледата лунна светлина, тясната река Паля отдолу се виеше в южна посока, почти успоредно на широката автогара и жп линията. В пейзажа се редяха лозя, горички маслинови дървета с оголели, щръкнали клони, редици красиви, стройни кипариси. Черни квадратни сенки маркираха земеделски постройки и стари каменни домове във фермите. Встрани се мяркаха сякаш увиснали в небето светлини — това бяха кулите и кубетата на Орвието, разположен високо на вулканичното плато. Още светлини блещукаха в плитка котловина вдясно от града — там се намираше ЕЦПН.

— Целта се вижда — обади се единият от пилотите. — Две минути до подходяща за инфилтриране точка.

Голямата птица постепенно намаляваше скоростта и захождаше към определената за кацане зона. От време на време носът на хеликоптера се стрелкаше нагоре, когато пилотите рязко набираха височина, за да избягнат сблъсък с по-високите дървета, телефонните и електропроводните линии, които кръстосваха речната долина.

Джон Смит здраво стискаше висящата от тавана кожена дръжка. Стомахът му бе неспокоен, бунтуваше се.

— Шеметен полет, нали, подполковник? — закачи го един от екипажа, седнал отпред, и зъбите му светнаха в мигновена, хвърлена през рамо дружеска усмивка. — Друса повече от най-шибаното увеселително влакче, а?

Смит се насили също да се усмихне.

— Аз повече обичам количките за блъскане по лунапарковете — пошегува се той.

— Е, това вече със сигурност говори, че сте роден за армейски пехотинец, сър — засмя се същият човек и изнесе глава навън през люка, за да вижда по-добре летателния път. — С извинение, разбира се.