Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Прокара ръцете през дупките, раздвижи широките си рамене, проверявайки размера. Остана доволен, нахлузи я и закопча ципа.

Смит поклати глава в знак на отрицание.

— Няма. Бронята е прекалено тежка и обемиста за онова, което ще трябва да направим. Пречи и затруднява движението. Защото ако изобщо е възможно, ще проникнем в центъра, за да разберем какво, по дяволите, става там. И, разбира се, да се измъкнем, без да ни забележат. Но ако трябва да се бяга, сам разбираш какво би станало.

— Разбирам — криво отвърна Киров. — Ами ако започнат да стрелят по нас? Тогава какво?

— Ще им бягаш на куршумите — посъветва го Джон с бърза усмивка и подаде на руснака деветмилиметров макаров с три резервни пълнителя.

За себе си взе пистолет зигзауер също с резервни пачки. И двамата преметнаха през рамо автомати „Хеклер и Кох“ MP5, а по джобовете на жилетката набутаха резервни трийсетпатронни пълнители. Фиона Девайн си избра лек глок с кобур и колан, който сръчно закопча върху пуловера.

— Браво, подполковник, виждам, че от Фред Клайн сте изискали истински арсенал — рече тя с тънка, дяволита усмивка. — А на Олег току-що казахте, че трябва да се вмъкнем и измъкнем в абсолютна тишина, без фойерверки.

— Точно така — кимна Смит и потупа пистолета, също поставен в кобур на колана. — Само че ми писна да бъдем все без оръжие. Този път открият ли огън срещу нас, поне ще имаме достатъчно бойна мощ да отвърнем, нали?

Около Европейския център за проучване на населението растяха множество стари, сред тях немалко полегнали от времето маслинови дървета и гъсти, древни лозя. Теренът в радиус на петдесетина метра от сградите обаче бе абсолютно разчистен, заобикаляше го висока метална решетеста ограда с опънати най-отгоре тънки, способни да режат като бръснач жици. Иначе лозята допираха почти до нея.

Тази нощ повечето модерни, построени от стомана и стъкло сгради на центъра тъмнееха. Единственото изключение бе обширната лаборатория в отделена от другите постройка. Щорите по прозорците й бяха плътно спуснати, но личеше, че вътре свети. А осветената с мощни тела площ около нея се следеше от поставени на плоския покрив множество подвижни камери. Нямаше начин човек да прескочи оградата и да се приближи до нея по абсолютно празното пространство, без да бъде забелязан при това ярко осветление.

На стотина метра от лабораторията в плитка канавка, току на края на старо лозе, лежеше облечена в черно от глава до пети стройна жена. Цялата бе покрита с камуфлажна мрежа с прикачени към нея клонки и листа и това бе отлично прикритие, включително и за отправените към сградата мощен нощен бинокъл с вградени електронни увеличители на образа и фотоапарат с телеобектив. Можем спокойно да кажем, че под сребристите лунни лъчи тя бе практически невидима за страничен наблюдател на повече от два-три метра разстояние. А щом луната се скри зад хоризонта, единственият начин жената да бъде забелязана бе някой да стъпи направо върху нея и камуфлажното й покривало.

Изведнъж облечената в черно трепна и замръзна неподвижна. Вниманието й привлече идващ от терена някъде зад нея шум — нещо леко изпращя, меко изпукаха сухи клонки, сетне пак настъпи тишина. Извъртя се безшумно, като правеше крайни усилия самата тя да избягва какъвто и да е звук. Опря бинокъла в обратния ръб на канавката и започна внимателно да оглежда лозето. Задържа дъх, изчаквайки повторен шум или нечие движение.

Ето. След малко една от сенките промени формата си, постепенно се превърна в приклекнал до редица сухи, сиви лозови стъбла мъж. След няколко секунди се появи друг мъж, притича, приклекна до първия. А сетне и трета фигура… Тази определено бе женска. Насочи бинокъла — първо в лицето на единия, сетне и в това на другия. Едната й вежда се изви високо в дъга на крайно изумление. Направо да не повярваш на очите си!

— Я, гледай, я гледай кой ни е дошъл на гости — прошепна Ранди Ръсел сама на себе си.

Като въздъхна дълбоко, тя остави бинокъла на земята и бавно, много внимателно се изправи, излизайки от маскировката на прикритието. Ръцете държеше леко встрани, отделени от тялото, с обърнати напред длани. Стреснати от внезапната й поява, и тримата се извъртяха в нейна посока, приклекнали, с насочени оръжия. Това стана с удивителна бързина.

— Моля, Джон, опитайте се с твоите хора да не ме гръмнете — рече тя тихо. — Както гледам, тук едва ли имаш достатъчно приятели…

Направо зашеметен от невероятната среща, Смит свали пръста от спусъка и прошепна: