Робърт Лъдлъм - Московски вирус

В края на пистата масивният товарен самолет сви вляво и спря на широка железобетонна площадка. Веднага към нея тръгна машина със сгъваеми стълби и спря пред предната врата. Смит бързо слезе пръв, след него вървяха Фиона Девайн и Олег Киров.

В подножието ги очакваше строен капитан от ВВС в зелено летателно яке. На главата му имаше шлемофон с прикрепени към визьора очила за нощно виждане.

— Подполковник Смит, моля? — попита той, а очите му пробягаха с видимо съмнение по тримата новодошли, струваха му се доста охлузени и в лоша форма.

— Точно така — усмихна се Джон в отговор на загриженото изражение на младия летец. — Не се безпокойте, капитане. Ще се опитаме да не изцапаме с кръв бляскавата ви нова машина.

При тази реплика младият мъж се изчерви и побърза да каже:

— Съжалявам, сър.

— Проблеми няма — успокои го Смит. — Вие готови ли сте?

— Тъй вярно, сър — отвърна капитанът и посочи с ръка към голям черен хеликоптер, кацнал направо на пистата. — Ето там сме.

Смит веднага разпозна апарата. Беше MH-53J „Пейв Лоу“ — в момента един от най-елитните хеликоптери за спецмисии в света. Тежковъоръжен, оръжейните му системи щръкнали по корпуса досущ бодлите на настръхнал таралеж, съоръжен с най-новото в навигационната техника и отбранителна електроника с контрамерки за всякакви случаи, „Пейв Лоу“ лети с шестчленен екипаж и е предназначен да пренася командоси дълбоко във вражеска територия или тил. Може да лети на височина трийсет-четирийсет метра, за да избегне засичане от противниковите радари и ракетен огън земя-въздух.

— Ами нашата екипировка? — бе следващият въпрос на Смит.

— Всичко е прибрано на борда: дрехи, оръжие, допълнително оборудване — докладва младият офицер. — Заповедите ни са да излетим с вас по възможност максимално бързо.

Пет минути по-късно Смит, Фиона и Киров вече закопчаваха коланите си в боядисаното в сиво задно помещение на двайсет и един тонния хеликоптер. Член на екипажа им донесе шлемофони и тапи за ушите.

— Ще се нуждаете от тях, докато форсираме двигателите — любезно обясняваше той, докато ги включваше в бордната комуникационна система. — Иначе шумът е в състояние да ви изпече мозъците, честно ви казвам.

След малко огромните роторни витла изфучаха и се завъртяха, ускорявайки темпото все по-бързо и по-бързо, а двата турбодвигателя зареваха с все сила като допотопни зверове. Свистенето и ревът ставаха все по-нетърпими и в мига, когато моторите постигнаха нужната мощност, бяха направо оглушителни. Мощната птица се разтрепери и сякаш зашумя цялата, като вибрираше и се поклащаше встрани.

В слушалките Смит чуваше гласа на бордния механик — беше сержант с плътно тексаско произношение. В момента той заедно с първия и втория пилот проверяваха по стандартния списък системите една по една.

— Готови за придвижване и полет — обади се сержантът накрая.

Машината се разклати отново и тръгна по пистата. Тримата членове на екипажа, които бяха в задното помещение заедно със Смит и другите, се подадоха от отворените люкове. При полет на малки височини задачата им бе да предупреждават пилотите за евентуалните препятствия по пътя на машината — най-вече дървета и електропроводи.

След малко хеликоптерът се издигна над пистата, но остана на място. През люковете нахлу вятър, роторите отгоре биеха здраво и сега запищяха още по-силно. Смит неволно посегна и позатегна колана си. В същия миг видя, че Киров помага на Фиона да затегне своя, и скри усмивката си.

Още няколко минути висяха на същото място, докато екипажът повтаряше проверката на навигационните си системи. Сетне огромният черен хеликоптер сви вдясно и със загасени светлини полетя на юг с около 140 км в час.

Близо до Орвието

Ерих Брант се опитваше да контролира все повече растящото си нетърпение. Главната зала на лабораторията ХИДРА бе истински кошер — Ренке сновеше насам-натам, контролираше всичко и ръководеше хората си, а те трескаво опаковаха фината си специализирана техника, компютрите с базите данни за ДНК и останалото от ключовата апаратура. Работата беше твърде сложна, изискваше време и опит, не може току-така да се евакуира модерна научна лаборатория. Но веднъж направят ли го, Ренке и екипът му щяха отново да изчезнат, а сетне да подновят смъртоносната си продукция на ново, по-удачно скрито място. И още по-важно — всичко не се изнасяше, а само най-главното. Разследващите дейността на ЕЦПН американски агенти щяха в крайна сметка да намерят само една обикновена лаборатория, занимаваща се с присъщите на центъра рутинни генетични анализи.