Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Отначало не чу нищо, освен приглушеното свистене на вятъра високо над нея в клоните на дърветата. Сетне започна да долавя и различава и други звуци. Първо усети лекото пращене на чакъл под нечии стъпки — беше някой, който вървеше много внимателно напред и назад, стъпваше и върху чакъл, а сетне и върху бетоново покритие. После долови и пращенето, съпровождащо кратък радиоразговор. Доколкото можеше да прецени от сегашната си позиция, тези шумове идваха от разстояние между двайсет и трийсет метра.

Тогава бавно се смъкна от стената откъм Кеслеровата къща. Леко се приземи на пръсти, приклекна с изваден пистолет и рязко се извъртя към посоката, откъдето бе доловила звука. Това стана за броени секунди с плавна, хладна, смъртоносна грация.

Присвила очи, Ранди се огледа отново и отново. Имаше известно прикритие сред дебелите дървета и засадените около вилата високи храсти. Тук бе съвсем тъмно, макар че на втория етаж светеха няколко прозореца и хвърляха удължени ромбове слаба светлина, но само върху откритите морави около дома. Все така приклекнала, започна бавно да се придвижва вдясно, като се местеше от ствол на ствол и използваше заслона на отрупани със сняг храсти, внимавайки през цялото време да не настъпи и счупи някое издайническо клонче или стара съчка.

Внезапно замръзна на място и се сниши още повече, надявайки се сенките все така да продължават да я крият. Беше забелязала движение на не повече от няколко метра пред себе си — за частица от секундата й се мярна нечия фигура, огряна от идващата от къщата светлина.

Изчака, като се вглеждаше през гъстата мрежа от увисналите ниско клони и храстите. И след малко различи чуждото присъствие — беше мъж, нисък, силно набит, с дебело вълнено зимно палто. Крачеше бавно и безшумно по алеята пред дома, а в ръка държеше портативен радиотелефон. В другата имаше пистолет със заглушител. Изглеждаше неспокоен и въпреки студа по челото му лъщеше пот.

Ранди продължи да оглежда обстановката около него. Пред вилата и гаража имаше два автомобила. Единият — тъмночервен мерцедес купе. Другият — черното беемве, по което бе стреляла след краткотрайния брутален сблъсък на „Клейалее“. Направо на земята, облегнат на беемвето с увиснала напред глава, седеше друг мъж с черни дрехи и бронежилетка. Ранди забеляза окървавените превръзки на протегнатия му встрани крак. Беше или в безсъзнание, или мъртъв.

Кимна си сама в мрака. Предположенията й бяха точни. Главорезите на Ренке бяха дошли тук веднага след кървавата баня на улицата, където загина целият й екип. Останалите от групата вероятно бяха вътре с Улрих Кеслер.

Набитият мъж, който беше на пост отвън, стигна до края на вилата, завъртя се на пети и закрачи обратно по същия маршрут към двете коли. Често си погледаше часовника и тихо ругаеше. Изведнъж вдигна радиостанцията към устата си и напрегнато заговори:

— Ланге, тук Мюлер. Колко още ще чакаме?

Веднага се обади груб глас:

— Пет минути. Кротувай там и повече не се обаждай. Край.

Ранди ясно чу разговора и внезапно взе решение. Налагаше се сама да се разправя с тези изроди. Нямаше време да вика и чака подкрепления. Не беше и добро решение да изчаква цялата група да излезе от вилата. В такъв случай с малко късмет би могла да тръшне един или двама, но пък останалите ще я засекат и ще я довършат. Защото онези с автоматите със заглушителите имат десетократно по-голяма огнева мощ от нея в открит двубой на това място. А вътре, на тясно и в битка от упор, дето се казва, имаше малко по-добри шансове да оцелее.

По слабото й, изпънато лице пробяга лека, смутена усмивка. Какво ли означава „малко по-добри“? Вероятно разликата между „никакви шансове“ и „едно на хиляда“. Е, добре, такова е положението. Усмивката й избледня. Все пак има повече шансове, отколкото бе имал всеки друг от екипа й.

Отново огледа набития, тежък мъж на име Мюлер, който нервно продължаваше да крачи напред и назад в неголямото пространство. Да се опита да го плени? Тц, не става, рече си хладно. Прекалено бе рисковано. Успее ли да се свърже по радиото с онези горе или да изреве по-силно предупреждение, и с нея е свършено. За последното нямаше никакво съмнение.

Продължавайки да следи с очи нервния ход на Мюлер, тя бръкна в джоба и извади своя заглушител. Завинти го умело на дулото на беретата и затегна. Вече беше готова.

Прицели се бавно и внимателно. Пфът. Пфът. Оръжието изкиха приглушено два пъти, стори й се, че металическият звук на ударника прозвуча ужасно силно в тихата нощ, но знаеше, че това е измамно впечатление. Реално не би го чул човек, който се намира на повече от няколко метра от нея.