Робърт Лъдлъм - Московски вирус

На горния етаж, в кабинета на Улрих Кеслер, Герхард Ланге крещеше гневно в радиофона:

— Мюлер! Обади се!

Отговаряше му само ситно пукане и съскане.

— Мюлер! — изрева този път бившият офицер от Щази, опитвайки се да се свърже с оставения долу на пост човек. — Обади се!

Но и този път не получи отговор.

Разгневен, Ланге се отказа от напразните опити. Мюлер беше или мъртъв, или нечий пленник. Или бе изоставил поста и побягнал колкото дебелите му крачища можеха да държат. И така или иначе той и Степанович, изглежда, вече бяха соло в играта.

Извърна глава към онази част на стаята, където на килима до украсеното с фина дърворезба бюро лежеше извитото в предсмъртна конвулсия тяло на Кеслер и устните му се извиха презрително. Този пък глупак! Противно на всякаква логика, страхливият слабоумник бе си представил, че те наистина са дошли да го спасяват.

Но сега какво да се прави? Ланге се огледа отново и се замисли върху възможностите. Дадените от Брант заповеди бяха категорично ясни: да се ликвидира наблюдаващият Кеслер екип на ЦРУ. Да се ликвидира и самият Кеслер, да се запали или взриви вилата му. За германската полиция да останат само прах и пепел — да си пресяват колкото си искат, беше подчертал Брант. Още: преди това да се провери документацията и основно да се унищожи всичко, което е свързвало Кеслер с Вулф Ренке. И дотук всичко бе минало по план, докато най-накрая някакъв откаченяк се бе вмъкнал във вилата, убил Карич и успял да оцелее под огъня на опитния Степанович.

Повтаряйки си тези факти, бившият източногермански разузнавач отново изруга под нос. Нямаше какво да е друго: някой от американците бе оцелял. Сигурно е бил на самостоятелен, отделен пост с цел да наблюдава Кеслеровата вила от друг ъгъл, а сетне е дошъл тук и Мюлер го е изпуснал. И сега този неизвестен фактор ги е заклещил в капан, на всичкото отгоре заедно с труп и куп изобличителни доказателства. Не, просто няма да стане — да чака полицията да дойде и да ги арестува… Ръката на Ерих Брант бе прекалено дълга: всеки, който го е прецакал веднъж, бе обречен дори да е започнал да съжалява за действията си, дори междувременно да е попаднал в предполагаемата сигурност на берлинска затворническа килия.

Не, реши Ланге веднага: той и Степанович ще трябва да се справят с американеца, да го убият или заобиколят. Може би с фронтална атака направо по стълбището с надежда, че ще оцелеят с помощта на масиран, непрекъснат огън и телесната броня. Но първо трябва да изпълни заповедите на Брант докрай. И ако не друго, то поне подпалването на вилата ще бъде достатъчно като отвличащ вниманието фактор, докато те двамата се спасяват. Сви рамене и повдигна тежката метална туба с бензина, продължавайки да сипе от него навсякъде из Кеслеровия кабинет. Намокри най-вече бюрото, килима и пердетата, вървейки заднешком из стаята към преддверието и зад него коридора. Бе залял и трупа на Кеслер предостатъчно. Една кибритена клечка щеше да свърши работа…

Междувременно Ранди Ръсел се промъкваше като котка по тясното слугинско стълбище в задната част на вилата. И след малко стигна на най-горната площадка. Залегна на нея и насочи автомата напред, наострила уши, готова да открие незабавен огън. Намираше се пред вратата към коридора на горния етаж. През процепа под нея проникваше тънка ивичка светлина.

Ранди смръщи вежди. Значи лампите са запалени и това означаваше, че прекрачи ли прага, тутакси ще се превърне в лесна мишена, добре осветена и без никакво прикритие — все едно неподвижен обект, безпроблемен за поразяване.

В същия миг усети миризмата, която идваше изпод вратата и все повече се засилваше. Присви нос — бензинови пари, нали? Но в самия дом? Очите й се разшириха във внезапно просветление. Ами да: хората на Ренке ще опожарят вилата, за да прикрият всички възможни следи.

Сега скочи на крака. Какво и да бе нужно да направи, трябваше да действа — вече нямаше време за отлагане. Единственият й шанс бе светкавично да действа. Хванала автомата с дясната ръка, тя опита топката на бравата с лявата. Завъртя се леко, ключалката изщрака и вратата започна да се отваря със скърцане мъчително бавно. Бог знае колко отдавна не бяха смазвани пантите й.

Давай, Ранди! — обади се вътрешният й глас и поемайки дълбоко въздух, тя ритна вратата с все сила и се хвърли в отвореното пространство. Приземи се с предно салто през рамо и се превъртя в приклекнало положение, трескаво оглеждайки открилия се дълъг коридор вдясно чак до другото стълбище и вляво до насрещен прозорец.