Робърт Лъдлъм - Московски вирус

И тогава взривното устройство избухна.

В полумрака зад Ранди внезапно лумна кълбо ослепително бяла светлина. Все още в движение, тя се хвърли на земята, сви се на кравай, поставила ръце на главата, а в същия миг ударната вълна на свръхмощния взрив изрева като праисторически звяр и масивни кълбета горещ до изпепеляване въздух полетяха радиално над паважа във всички посоки. Вълната я отхвърли и я затъркаля като перце по земята, а нещо като гигантски юмрук я блъсна в гърдите — това бе причиненото от експлозията свръхналягане, което сякаш изсмука кислорода от белите й дробове.

Ослепителната светлина угасваше бавно като падаща отгоре осветителна ракета. Скоро наоколо се възцари черен, мастилен мрак. Светът сякаш изчезна и тя се залюля в нещо като ничие пространство — изпадаше в несвяст и идваше на себе си.

Излезе от това състояние няколко секунди по-късно и видя, че лежи свита на две край захвърлена от силата на взрива кола. Беше току на средата на улицата. Не чуваше добре, в ушите й нещо звънеше, пред очите й играеха кръгове. Насили се да се раздвижи — първо до седнало положение, сетне с усилие на волята се изправи на крака, като примигваше от болката на измъчените си мускули, охлузванията и повърхностните рани по кожата.

Гледката наоколо бе като след природно бедствие. Навсякъде имаше пострадали хора — зашеметени и облени в кръв, те се изправяха, залитайки, или излизаха от захвърлени от взривната вълна в различни посоки автомобили. Стъклата им бяха изпотрошени от разлетелите се отломки. Подобна бе картината и на околните магазини и домове — и от тях излизаха заслепени хора с наранявания и счупени крайници. Свръхмощната експлозия бе съборила комини, разпрала и свалила покриви, изпочупила всички прозорци и витрини, а късове от тях се бяха разлетели във всички посоки — навън и навътре, в кухните, спалните, пазарните помещения.

Ранди бавно се извърна към мястото, където бе паркиран нейният пикап.

Форда изобщо го нямаше, останала бе само грозно извита и силно обгорена част от шасито. Всички други коли, спрени в радиус поне от петдесетина метра наоколо, бяха разбити или смачкани, някои горяха, а над пътя се носеше плътен слой черен дим.

Ранди преглътна сълзите и изскърца със зъби. Нямаше време да плаче и да тъжи. Сетне я обзе хладен гняв. Имаше да върши много неща, остане ли жива, тогава ще има и възможности да оплаква мъртвите колеги.

Напрягайки воля за пълна концентрация, започна да проверява екипировката си. Първо радиото — то не действаше, сигурно е било ударено и фатално повредено, докато взривната вълна я е търкаляла по улицата. Е, това не е най-важното, рече си тя и залитна. В крайна сметка на кого ли можеше да се обади? Опипа кобура — беретата я нямаше, беше изпаднала. Огледа се и проследи възможния път, по който я бе влачила вълната — помнеше откъде бе стреляла по беемвето. Върна се по него и скоро забеляза пистолета. Наведе се да го вземе и внимателно го разгледа. Ръкохватката и кожухът на цевта бяха охлузени и надраскани, обаче ударникът, спусъчната пружина и самата цев изглеждаха в добро състояние. Устата й се разкриви в сардонична, самоподигравателна усмивка. На пръв поглед деветмилиметровото оръжие изглеждаше в по-добра форма от нея самата.

Натисна копчето, измъкна полупразната пачка и я пусна в един от джобовете на якето. Сложи нова — петнайсетпатронна, дръпна затвора, вкара патрон в цевта, сетне свали ударника. Е, в това отношение поне беше готова.

Върна беретата в кобура под рамото и отново огледа обстановката по потъналата в дим от горящите останки „Клейалее“. В далечината вече се чуваха силните сирени на приближаващите се линейки и полицейски коли. Компетентните германски власти бяха реагирали светкавично на събитието.

Време беше тя самата да изчезва.

Извърна се и закуца в западна посока. Скоро навлезе сред дърветата, все по-навътре и по-навътре в грюневалдските гори и далече от улицата. След минути едва ли някой би могъл да различи фигурата й в горския мрак. Сетне хвана в северна посока, дори се насили да потича въпреки мускулните болки. Постепенно понабра сили, а волята и инерцията я задвижиха все по-бързо и по-бързо сред сенките на затихналата, побеляла от снега гора.

Край Москва,

Главен космически команден център

Генерал-полковник Леонид Нестеренко — високият елегантен главнокомандващ бойните космически сили на Руската федерация — енергично крачеше по свързващия щаба му с Центъра за оперативен контрол коридор. На тавана искряха силни луминесцентни тела, от вентилационните шахти лъхаше на свеж, хладен и леко ароматизиран въздух. Трудно бе да повярва човек, че тази огромна по размери и площ инсталация се намира под земята на стотици метри от повърхността и е отлично защитена от всякакви нападения с масивни плочи стоманобетон. Грижливо охраняваните й входове и изходни тунели бяха умело прикрити в гъстите брезови гори на север от Москва.