Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Поклати глава с омерзение. Явно добре му плащаха на този човек за ролята му в протекцията на Вулф Ренке. Едно компетентно мнение, дадено от експерти по изкуството на ЦРУ, вероятно ще хвърли по-обилна светлина и ще осигури повече интересни подробности за състоянието на Кеслеровите финанси. Няма да му бъде приятно на висшия шеф на ФКП, когато тази информация види бял свят.

Прибра апаратчето и продължи огледа, този път започвайки от спалнята. Оттам врата водеше към помещение, което много приличаше на личен кабинет. Беше в задната част на вилата, разкошно обзаведено и от прозорците му се откриваше великолепна гледка през дърветата към ярките светлини на шумния берлински бизнес център.

Застанала на прага, Ранди огледа обстановката с присвити очи и професионалният й нюх тутакси я насочи към компютъра и телефона върху изящно антично бюро. Встрани имаше изпълнени с томове етажерки и още една скъпа картина. Вероятно зад нея се криеше и сейфът на хер Кеслер. Потисна импулса си да пребърка чекмеджетата на бюрото и да се опитва да отваря сейфа.

Този човек бе здраво корумпиран, но не и идиот. Едва ли можеше да очаква в сейфа да е скрил папка документи с надписче „Тайният ми живот и Вулф Ренке“. Усмихна се на идеята за миг и си рече, че Кеслер стопроцентово е оставил разни невидими капанчета, които сетне ще разкрият, че някой е бърникал в нещата му. А сейфът при всички случаи е защитен с електроника, аларми и дявол знае още с какво. Да оставя каквито и да е следи практически означаваше да го предупреди.

С тези мисли в главата Ранди забърка по джобовете на жилетката, където имаше цяла колекция миниатюризирани електронни подслушвателни устройства — последна дума на техниката. Усмихна се хладно. Подозрителен или не, рано или късно Кеслер ще узнае, че има много начини за научаване на нечии най-ревностно пазени тайни.

Москва

Минаваха вечерните пикови часове и стотици уморени след тежкия работен ден московчани се тълпяха по бавно пълзящите нагоре стръмни ескалатори на метростанция „Смоленская“. Сред тях имаше трима, от които единият бе висок здравеняк някъде около петдесетте. Носеше тежка пътна чанта от здраво платно, увесена на рамото му, а на лицето му бе изписано многострадално изражение. Щом стигнаха на върха, той търпеливо помогна на видимо много старите си майка и баща да стъпят на площадката, сетне ги поведе напред.

— Вече излизаме, майчице — говореше той тихичко. — Ето, още малко остана.

После се обърна към престарелия мъж и със същия тон продължи:

— Хайде, татенце, давай. Дръж се сега, не бива да се предаваме, нали?

А тук тълпата вкиснати и изморени столичани не бе по-малка и всички бързаха към изхода, наредени на опашките пред автоматите за магнитни карти, пуфтейки и пристъпвайки нервно, нетърпеливо от крак на крак. Повечето автомати не работеха, всъщност действаха само централните три, а потокът хора се стесняваше и бавеше много повече от обичайното. Чуваха се остри реплики и недоволно мърморене, които минаваха в шепот, особено когато приближаващите бариерите съзираха причината за забавянето. Навсякъде по изходните и входните врати групи облечени в сиви шинели милиционери внимателно се взираха в лицата на минаващите. От време на време спираха някои хора и ги отвеждаха встрани за по-щателна проверка. Най-често бяха високи, тъмнокоси мъже и стройни, привлекателни чернокоси жени.

След като прегледа документите на поредната доведена при него двойка, лейтенантът от московската милиция Григорий Пронин отегчено вдигна очи и ги върна на видимо разтревожените мъж и жена с дежурните думи:

— Хайде, свободни сте — проблеми няма. Моля, движете се по-живо.

Пронин бе не само отегчен, а и вкиснат, чак лицето му се кривеше в гримаси. С цялото му подчинено подразделение го бяха заковали тук в напълно безсмислена гонитба на някакви си терористи по дошло направо от Кремъл нареждане. Висяха на метростанцията вече часове наред заради нечия фикс идея. Лицата от раздадените им снимки нямаха нищо общо с чеченските мутри на истинските терористи. А междувременно, мислеше си лейтенантът горчиво, московската престъпност има същински празник — хайдуците ще си вилнеят на воля, ще крадат, ще бият и ще задигат коли, пък ченгетата тук да гонят Михаля.

В същия миг чу глъчка и се извърна още по-ядосан — на бариерата някой високо ругаеше и псуваше, хора се блъскаха и викаха. Начумерен повече от всякога, Пронин закрачи натам, гневно поставяйки ръка на закопчания кобур.