Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Заработи с две ръце, сръчно и деликатно намествайки шперца, помагайки си със закривеното шило. След няколко секунди внимателна работа чу щракването на езичето. Вратата се отключи. Въздъхна тихо със задоволство, прибра инструментите и се изправи.

— Внимание, всички — рече тихо в микрофона. — Влизането ми започва… сега!

Без по-нататъшно забавяне тя бутна вратата и влезе в Кеслеровата къща, веднага затваряйки след себе си. Намираше се в широко входно антре, осветено от окачен на високия таван полилей. От двете страни на коридора имаше врати, оказа се, че водят в стаи — отляво нещо като гостна с канапета и столове, отдясно — всекидневна. Отпред се откриваше зала, от чийто отсрещен край широка извита стълба водеше за горния етаж.

— Трийсет секунди — чу в слушалките гласа на охраната, жената отвън започваше обратното броене, следейки електронен хронометър.

Присвитите очи на Ранди светкавично пробягаха по стените и тавана на антрето, търсеха алармената инсталация. Ето я и нея! Бързо засече малката сива пластмасова кутия на височина колкото среден човешки ръст. Над десетцифрена клавиатура мигаше червена лампичка, това означаваше, че алармата се е включила при влизането й. Знаеше, че в най-добрия случай разполага с трийсетина секунди, докато системата отброява предварително настроеното време собственикът да въведе кода. След това щеше да включи сирената, едновременно сигнализирайки в най-близкия берлински полицейски участък, че в дома се влиза с взлом.

Ранди сръчно измъкна малка електроотвертка, натисна едното бутонче на дръжката, за да я включи във въртене обратно на часовниковата стрелка, и се залови с първото от двете винтчета, които държаха предното капаче на кутийката.

— Двайсет и пет секунди — рече гласът.

Първото винтче падна в облечената й с кожа шепа, зае се с второто и скоро свали панелчето. Отзад се откри мрежа многоцветни кабелчета, свързани с интегрална схема. Очите й пробягаха по кутийката — трябваше й задължително поставяният от производителя етикет с текст, посочващ типа на алармената система и модела.

— Двайсет секунди.

Ранди почувства, че устата й пресъхва. Къде е дяволският етикет? Времето течеше прекалено бързо! В следващата секунда забеляза правоъгълната лепенка на лявата странична стена.

— Майк! Системата е ТЮРИНГ 3000!

— Разбрано, Ранди — отвърна техникът. — Използвай чип номер 5. Откачи зеления кабел и го включи в чипа в позиция 1. Сетне откачи черния и го включи на 2. Ясно?

— Ясно — отвърна Ранди, измъкна предварително конфигурирания чип от горен джоб, сетне бързо изпълни нарежданията.

Пулсът й скочи рязко, кръвта бясно затупа в слепоочията й. Изпълнен с дива паника глас някъде в съзнанието й упорито повтаряше, че работи прекалено бавно и че алармата ей сегичка ще завие с всичка сила! Напрягаше цялата си воля да го потиска, но за беля, изглежда, накрайникът на черното кабелче бе клеясал. Не излизаше проклетият…

— Пет секунди… четири… три…

Ето! Измъкна го и го включи в чипа. Затаила дъх, с бързо туптящо сърце Ранди изчакваше чипът да подаде новите команди, заложени на базата на онова, което би направила всяка охранителна компания при получаване на фалшива тревога. Изведнъж червената лампичка светна зелено.

Ранди въздъхна дълбоко с облекчение. На връщане ще извърши обратната операция, ще завие капачето и ще излезе по същия път, без да оставя видими следи за каквото и да е проникване.

— Готово! — докладва тя тихо и добави: — Започвам огледа.

Сега вече достатъчно самоуверено пристъпи към изчерпателно претърсване на вилата на Кеслер, започвайки със стаите на приземния етаж, а сетне по стълбището и на втория. Едно нещо незабавно й направи впечатление. Улрих Кеслер бе колекционер на произведения на изкуството. И то сериозен — с вкус към изключително скъпи оригинали на известни модерни автори. Ако очите не я лъжеха, Ранди констатира, че собственикът има произведения на Кандински, Полок, Мондриан, Пикасо, Кле и още няколко други достатъчно прочути художници от двайсети век. Най-доброто висеше на видни места по стените в различни стаи.

Огледа картините внимателно, извади цифров микрофотоапарат и започна да щрака поред.

— Никак не е лошо за обикновен държавен служител, хер Кеслер, ама никак — мърмореше си тя, снимайки поредния оригинал.

Трудно й бе да даде точна оценка на реалната стойност на тези произведения, но бе готова да се обзаложи, че общо струват повече от десет милиона долара. Сега вече разбираше защо Кеслер не обича да кани колеги у дома.