Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Да уточним — искаш онези документи, за които говорихме? — обади се Яшвили, наблюдавайки с присвити очи купчината дрехи, която бавно растеше.

Киров кимна.

— Да. Приятелите ми имат нужда от нови чуждестранни паспорти… шведски, да речем. Също фотокопия от подходящи бизнес визи и имиграционни формуляри. Май че най-добре е да са издадени в Санкт Петербург. Още: документи, че са служители на Световната здравна организация. Също: руски документи — дублиращи другите, за всеки случай. Знаеш какви — солидни, стари руски имена. Проблеми в тази област ще има ли?

— Никакви — закима Яшвили бързо, възстановявайки жизнерадостното си самочувствие.

— Колко време ти е нужно?

— Три часа — отвърна грузинецът. — Хайде да речем четири най-много.

— Цената? — запита Киров.

— Един милион рубли — в наличност — отсече веднага Яшвили.

Смит чак подсвирна. По текущия курс това бе над трийсет хиляди долара. В същото време бе прилична цена за едни висококачествено подправени документи, жизненоважни при евентуални проверки.

— Добре — кимна Киров и измъкна от сака дебела пачка пари. — Сега половината. Другата — при получаване на стоката и ако приятелите ми са доволни.

Яшвили доволно закима, взе парите и се скри някъде да ги прибере. Киров заговори тихо:

— Остатъкът от парите е в сака. Щом свършите тук и се преоблечете, елате в бара на хотел „Белгород“, той е от тази страна на Бородинския мост. Току-виж не съм ви познал, а?

— Няма ли да останеш с нас? — изненадано запита Фиона.

Киров поклати глава извинително.

— Няма как. Имам важна среща — тихо отвърна той. — Лична, със стар другар. Човек, който може да има отговори на някои от въпросите, които ни интересуват.

— Стар приятел с униформа, а? — подпита Смит.

— Е, от време на време, да — съгласи се руснакът с кротка усмивка. — Иначе старшите офицери от ФСС често предпочитат нормален делови костюм.

Минаваше десет часът вечерта, когато Смит и Фиона Девайн влязоха в долния бар на хотел „Белгород“, но хора имаше предостатъчно. Мъже и жени в официални дрехи седяха в сепаретата и около масичките, сред тях и не малко чужденци. И покрай бара прави разговаряха и пиеха десетина души. В дъното дискретно свиреше джаз състав, а множеството говорещи едновременно гласове заглушаваха музиката. „Белгород“ е голяма, подобна на кутия сграда, без особени архитектурни достойнства, обаче хотелът е предпочитан от мнозина поради удобното си местоположение — недалеч от метрото и „Арбат“ — а и заради сравнително ниските цени.

Олег Киров седеше сам в ъгъла на шумното помещение и пушеше цигара. На масичката пред него стоеше полупразна бутилка с водка и две чашки. Изглеждаше замислен и тъжен.

Смит и Фиона се запровираха сред масите и спряха край неговата.

— Можем ли да седнем при вас? — попита Джон с доста тромав руски акцент.

Киров вдигна очи, изгледа ги мрачно, сетне физиономията му се смекчи.

— Разбира се. За мен ще е удоволствие.

Изправи се кавалерски, дръпна стола пред Фиона, намести го, за да седне тя удобно, и веднага даде знак на келнерката да донесе чаши.

— Мога ли да запитам как се казвате? Или е прекалено невъзпитано при толкова кратко запознанство?

— О, не, моля, ето — отвърна Смит, седна на съседния стол и плъзна шведския си паспорт към него.

Колкото самохвалко, толкова и професионалист, Яшвили бе свършил чудесна работа. Киров разлисти документа с вещото око на познавач. Изглеждаше поне на десетина години, в него имаше множество изходни и входни печати за различни държави.

— Приятно ми е, аз съм доктор Кале Щранд — епидемиолог към СЗО — рече Смит.

— Аз пък се казвам Берит Линдквист — обади се Фиона с дяволита усмивка. — Лична асистентка на д-р Щранд.

— С ударение върху лична, а? — подхвърли Киров и повдигна вежди.

Тя му се закани с пръст.

— Не всички шведи са болни на тема секс, г-н Киров. Моите отношения с д-р Щранд са стриктно професионални.

— Прощавайте, госпожице Линдквист — отвърна руснакът с учтива усмивка, сетне замълча и известно време внимателно ги оглеждаше, като накрая одобрително кимна: — Добро изпълнение. Смятам, че ще мине навсякъде.

— Да се надяваме — отвърна Смит, едва сдържайки постоянния си подтик да се почеше по веждите.

Върху черната си коса носеше руса перука, заради което се наложи да изруси веждите си и в момента те дяволски го сърбяха. В устата, под бузите, имаше специализирани подплънки и лицето му изглеждаше по-широко. Под ризата и колана имаше други подплънки, които го правеха поне десетина килограма по-тежък, при това и леко го състаряваха. Тежките очила с дебели черни рамки и нулеви диоптри пък отклоняваха вниманието от сините му очи. Всички тези отделни елементи на дегизировката бяха сами по себе си доста неприятни за изтърпяване, обаче общо отлично променяха външния му вид. И всяка милиционерска проверка би минал със сигурност.