Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— О, по дяволите!

Беше тялото на професор Троубридж, небрежно изхвърлено встрани от пътеките на лагера и силно вкочанено в лишена от достойнство поза. Смит беше доволен, че предната нощ снегът беше покрил лицето на мъртвеца и не се налагаше сега да поглежда в пълните с укор очи на Троубридж.

— Съжалявам, Джон — тихо проговори Ранди и застана до него. — Доста оплесках нещата тук.

— Не е твоя грешката. Аз предизвиках тази ситуация. Оставих го да дойде с нас.

„Последният урок. Когато командваш, не живееш с решенията си само днес, а завинаги.“

— Той поиска да дойде, Джон — каза тя, като гледаше в неподвижната фигура. — И той трябваше да подаде сигнал. Никой от нас не знаеше какво ни чака тук.

— Вероятно е точно така. — Той вдигна очи към нея и по лицето му пробяга мрачна полуусмивка. — От това чувстваш ли се по-добре?

Тя поклати глава.

— Всъщност не.

Продължиха нататък.

Когато стигнаха до площадката, откриха следи само от един човек, които водеха до „Лонг Рейнджър“ по пресния сняг. Намериха и грозен пакет с размерите на тухла, пристегнат върху едно опорно устройство с изолационна лепенка. Смит и Смислов замръзнаха на място, щом го видяха, но Ранди се свлече на колене до понтона и съсредоточено разгледа заряда.

— Пластичен е — докладва тя след малко. — И не е свързан. Подай ми нож.

Смит й подаде байонета.

— Вероятно престрелката им е попречила.

Тя внимателно преряза лепенката, свързваща заряда с хеликоптера. Изправи се и метна експлозива колкото се може по-далеч зад насипа. — Логично е, че ако са смятали да взривят хеликоптера, не биха си правили труда да го повреждат предварително.

— Оставям на теб и майора да проверите това. — Смит погледна назад към горящия лагер. Къде, по дяволите, беше Вал? След като беше изиграла ролята си на примамка, трябваше да се върне при тях. — Колко време ще ти отнеме да вдигнеш този кораб във въздуха?

Ранди се намръщи и отметна качулката на якето си.

— Седи тук от два дни изложен на студа. Според наръчника при тези климатични условия са необходими поне два часа за затопляне, подготовка и предстартова проверка.

— На този остров наръчникът не съществува.

— Така е. Ще видя какво мога да направя. Майоре, помогни ми да сваля платнищата и покритията на двигателите.

Смит завъртя дръжката на страничния люк на „Лонг Рейнджър“. Плъзна го да се отвори и надникна вътре в кабината. Всичко изглеждаше непокътнато, включително големият алуминиев куфар с лабораторно оборудване, който бяха привързали към пода. Голяма полза имаше от него, няма що.

Той свали раницата си и я метна в кабината, като сложи модел 70 на Валентина до багажа. Като видя оръжието, отново се сети за притежателката му.

Тя беше толкова сигурна, че може да им се изплъзне и да избяга сама. Ами ако беше сгрешила? Смит усети как стомахът му се свива. Не искаше и тя да се превръща в един от онези провали, с които беше принуден да живее.

— Подполковник, гледай! — Смислов хвърли настрани едно от покривалата на двигателите и посочи. Зад горящите хижи се беше появила дребна фигурка, която заобикаляше хълма и бягаше — не, залиташе — по пътеката от плажа. Смит грабна своето оръжие и хукна да я пресрещне, а Смислов го следваше на няколко крачки отзад.

Засякоха я малко преди хижите.

— Добре ли си? — попита Смит, а Валентина почти рухна в ръцете му.

— Добре съм. — Тя едва си пое дъх с хриптене и опря ръце в коленете си. — Само съм задъхана… но имаме… усложнения, Джон… Усложнения.

— Какво става?

Тя направи усилие да се изправи и продължи да се дави от бързото бягане.

— Нашата засада проработи прекрасно… почти ударихме джакпота. Забавих се да поразчистя и ако мога да взема едно-две излишни оръжия… но ме… прекъснаха… и трябваше да се махам.

— От?

— Другата част на спецназовците. Само шест човека заминаха в престрелката с контрабандистите. Още четирима идват зад мен и подозирам, че не са доволни от последните събития.

— Забелязаха ли те? — попита Смит.

— Не съм сигурна. Може би.

— Колко време имаме?

— Спряха да проверят своите убити. Мисля, че имаме около десет минути.

— Боже! Сега пък те! — Смит спря да разтърка подпухналите си очи, като се чудеше дали някога ще се отърси от изтощението. — Добре, майоре, ти и Ранди трябва да приготвите хеликоптера за полет. Вал, твоята пушка е прибрана в „Рейнджър“. Искам да покриваш подстъпите към хеликоптера оттам. Аз ще остана тук и ще държа пътеката под обстрел.