Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— Майоре, моите заповеди относно американския разузнавателен екип дойдоха от възможно най-високо държавно равнище. Както би трябвало да знаете, те поставиха важни държавни тайни в опасност. Трябва да бъдат спрени на всяка цена.

— А аз казах, че тези заповеди вече не са уместни, лейтенант! — Смислов направи още една крачка напред. — Вие няма, повтарям, няма да пречите повече на американците. Вие и хората ви ще се върнете в подводницата.

Гласът на Томашенко стана дрезгав.

— Те убиха хората ми!

— Инцидентът при мястото на катастрофата беше… непростим — отвърна Смислов и продължи да се приближава. — Що се отнася до сражението, което току-що се състоя, мога спокойно да ви уверя, че вашите хора паднаха достойно в боя с враговете, с истинските врагове на Русия.

— Питам се кои са всъщност истинските ни врагове, майоре — Томашенко злобно произнесе ранга на Смислов.

— Уместен въпрос, лейтенант. — Зелените очи на Смислов се впиха в неговите. — Сега задръжте хората си и ще ви кажа.

— Не, майоре, ще спазвам постоянните заповеди и ще приключа с американците! После ще обсъдя с моите командири няколко въпроса, включително и измяна!

— Сигурен съм, че ще е много интересна дискусия, лейтенант. Но засега ще се подчинявате на моите заповеди и ще отстъпите! — Смислов протегна ръка напред, за да спре спецназа. Пръстът на Томашенко, вече свит около спусъка на неговия провесен автомат, се стегна. От „Калашников АК-74“ изтрещя само един изстрел.

Майор Григорий Смислов се преви и падна неподвижно върху снега на остров Уензди.

Офицерът от спецназ имаше не повече от секунда или две да огледа победоносно тялото на убития мъж. Тогава сковаващият удар дойде миг преди звука от втория, далечен изстрел. Томашенко сведе очи и видя голямо колкото длан яркочервено петно в средата на гърдите си. Странното беше, че последното чувство, което изпита, преди мракът да го погълне, бе огромно облекчение. Никога нямаше да се наложи да отговаря за това, че е разочаровал майката родина.

На сто метра разстояние, коленичил в браздата на пътеката до спалните помещения, Джон Смит свали димящия SR-25 и изруга с горчиво безсилие по правителства, тайни и лъжи. После се хвърли по очи, щом пороят куршуми вдигна във въздуха бразда от снежни струи до пътеката.

Втора лека картечница откри огън и още куршуми изсвистяха ниско над главата му, докато обстрелваха позицията му. Като влачеше пушката след себе си, той се изтегли на лакти няколко метра назад по пътеката и плътно се прилепи към оскъдното убежище на утъпкания сняг. Пак се надигна на колене и мярна движението на един спецназ, който пълзеше към станцията. Смит пусна два бързи изстрела, преди покриващите стрелци да открият огън по новата му позиция.

Смит разпознаваше кога сценарият е на път да се провали. Батареята от леки картечници, срещу която стоеше, можеше просто да изхвърли прекалено много олово прекалено бързо. Като използваха редуващ се огън с наблюдение на позициите, руснаците можеха да го държат приклещен, докато действаха да неутрализират позициите по своите флангове. Беше само въпрос на време.

Григорий Смислов беше изтъргувал живота си за няколко безценни минути от тази стока. Сега беше ред на Смит. Трябваше да задържа стрелбата встрани от хеликоптера. Трябваше да протака смъртта си достатъчно дълго, за да даде на Вал и Ранди техния шанс.

Двете жени чуха внезапния, непрестанен трясък на стрелба зад станцията.

— Ранди?

— Влизай!

Щом Валентина се хвърли на пода зад пилотските седалки, Ранди хвърли едно око за последно на контролните уреди. Не й харесваше това, което вижда, особено нивата на акумулаторите. Но нищо нямаше да се подобри. Тя нагласи позицията за приток на гориво и запали стартера.

Отгоре, в силовия агрегат, турбините мудно започнаха да се завъртат въпреки дърпането и инерцията на студения метал. Едно роторно витло бавно се полюшна край нея, прекалено бавно. Ранди застави стрелките на тахометъра да се вдигнат в зелената зона на запалване. Амперажът на акумулатора просветна злокобно, докато разходът нарастваше.

— Гадост! Гадост! Гадост! — Тя изключи стартера, преди последните остатъци от мощност в акумулатора да се изпарят.

Валентина подаде глава и рамене над пилотската седалка.

— Мис Ръсел, както се казва, провалът тук не е опция!

— Знам, по дяволите! Остави ме да мисля!

Трябваше да има начин. Но нямаше да е споменат в наръчника. Според написаното беше невъзможно да се вдигнат във въздуха при тези обстоятелства. Според него всички те щяха да умрат на земята. Трябваше да има някакъв друг начин. Един виц разказваше за особеностите на хеликоптерите от фамилията „Бел Рейнджър“. Какъв беше той? Какъв беше той?