Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— Трябва да го издърпаш нагоре и да го махнеш оттам, професоре — викна в отговор Смислов.

— Знам, но не мога да осигуря достатъчно провис на обезопасителното въже, за да го развържа! Ако го отрежа, Джон заминава!

— Значи трябва да забиеш втори питон и да подсигуриш седалката си на него. Тогава ще можеш да я свалиш, без да изгубиш подполковника.

Валентина престана да се бори със спасителното въже.

— Това е отлична идея. Само че нямам втори проклет питон!

— Тогава използвай острието на геоложкото чукче.

Тя се огледа наоколо, докъдето можеше да се протегне и й позволяваше светлината от пръчката, и пак изруга.

— Успях да изгубя и него.

— Професоре, той може би е ранен или умира!

— Знам, по дяволите!

Смислов не каза нищо повече. Задъхана, Валентина сложи на една страна главата си върху замръзналия камък. Всички щяха да умрат, ако тя не направеше нещо. Ако останеха заклещени тук, бурята и неминуемият, безжалостен студ щяха да ги довършат.

Имаше решение, разбира се — явно, просто и лесно изпълнимо.

Можеше да се освободи, като среже обезопасителното въже.

Но както Джон се беше изразил, още не беше готова да мисли за такъв вариант.

При нея бяха ножовете й, три на брой: универсалният на колана и двата метателни ножа в меките калъфи, пристегнати към горната част на ръцете й. Сигурно можеше да използва един от тях като специален питон. Но нямаше чукче, за да забие острието здраво, а и дръжките не бяха предвидени за такава цел. Едно изплъзване или несполучлив опит и Джон щеше да умре — ако още беше жив.

При това положение оставаше Смислов — човекът, който тя с готовност би убила. Но как се беше изразил Джон? „Още не съм сигурен дали той ни е враг, Вал.“

Логиката показваше, че е точно такъв. Но същата тази логика показваше, че единствените й възможности са да среже обезопасителното въже на Джон или да допусне и тримата да загинат на този планински склон.

— Григорий, според теб подполковникът добър познавач на човешката природа ли е?

— Мисля, че много добър — отвърна руснакът, объркан от въпроса.

— Надявам се да си прав. Ще ти хвърля нож.

По-лесно беше да формулираш тази задача, отколкото да я изпълниш. Мятането на бойни ножове беше едно от най-трудноусвоимите бойни изкуства. Ако за него се даваха колани, Валентина Метрас лесно щеше да стане майстор с червен колан. Въпреки това дори легендарният Уилям Гарвин щеше да е подложен на изпитание от тази постановка: силни пориви на вятъра, оскъдно осветление, лош ъгъл на хвърляне и дебели, неудобни дрехи. И най-важното, нямаше нищо, в което да потъне ножът.

Най-добрата тактика беше да плъзне ножа по повърхността на издатината в краката на Смислов, но от начина, по който го беше завързала към лицето на скалата, той не можеше да се наведе и да го вземе.

Валентина изхлузи горните и долните си ръкавици. Легна настрани, завъртя се около питона, за да застане с лице към Смислов и от движението краката й излязоха над ръба на скалата от коленете надолу. Тя извади универсалния нож от калъфа на колана си и прецени метателния му баланс.

— Ето как ще стане, Григорий. Ще се опитам да пратя ножа към скалата точно над главата ти. Ще трябва да го хванеш, когато се плъзне надолу край теб. Разбра ли?

— Разбрах, професоре. Ще чакам.

— Добре, приготви се. Хвърлям на три. Едно… две… три!

Тя хвърли, като повлия на въртенето на ножа така, че да се удари с дръжката напред. Въпреки вятъра чу как стоманата се блъсна със звън. После чу гневната ругатня на Смислов.

— Изпуснах го! Отскочи настрани над рамото ми.

Вероятно заради проклетата пластмасова дръжка. Няма как да се удари и да падне право надолу.

— Добре — каза тя с овладян спокоен глас. — Ще опитаме пак.

Извади първия от своите ръчно изработени метателни ножове — стоманата на миниатюрното оръжие беше стоплена от тялото й.

— Готов ли си? Пак над главата ти. Хвърлям натри. Едно… две… три…

Ръката й замахна назад и напред и олекоти мятането в подхвърляне вместо в забиване. Стоманата пак звънна върху камъка и тя видя как силуетът на Смислов се приведе, докато се опитваше да закрепи плъзгащия се нож между тялото си и скалата зад него. Той пак изруга, щом похабеният нож се приземи в краката му.

— Съжалявам, професоре. Отново го изпуснах.

Оставаше един-единствен шанс. Валентина духна в събраните си длани, като свиваше и притискаше изтръпналите си от болка пръсти, за да върне топлината и чувствителността им.