Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Ранди се повдигна на колене. Като опипваше, без да усеща нищо, тя пак прибра изтръпналите си ръце в ръкавите на горните ризи. Кръстоса ръце върху гърдите си вътре в ризите и пъхна пръсти под мишниците си. Трепереше, тресеше се на място и с ужас чакаше. Бавно, много бавно започна да усеща болка, ужасната пареща болка на възвръщащото се кръвообращение. Беше прекрасно! Дълго стоя така, подпряна на колене, наслаждаваше се на агонията, а по лицето й се лееха сълзи.

Но усети как сълзите замръзват. Щом животът се върна в ръцете й, тя пак осъзна бездънния, вездесъщ студ, който пропълзяваше в нея. Вятърът тук, горе, беше по-силен, по-пронизващ и навяваше снега по-упорито от преди.

Това трябваше да означава нещо за нея, но за гаснещото съзнание на Ранди то не значеше нищо. Гибелната, безмълвна хипотермия вече я докопа.

Да се движи. Трябваше да се движи. Като впрягаше последните остатъци от енергията си, тя се насили да стане на крака. С ръце, все така кръстосани под блузите, опита да си проправи път напред през навеяните преспи. Защо вятърът тук беше толкова силен? Зашеметена, тя се хвана за тази мисъл. Разбира се, сигурно беше точно на върха на хребета. Вече нямаше никаква преграда, която да възпира вятъра.

Но какво означаваше това? Защо беше важно?

Ранди с мъка измина още един метър, направи още една крачка в борбата със снега и мрака. После изведнъж под левия й ботуш нямаше нищо. Тя чу трясъка на друга рухваща козирка и снегът около нея оживя. Падаше заедно с него, потъваше и се давеше в него.

Но защо беше важно това?

Северната страна на остров Уензди

Алпинисткото въже се размота, изви се навън и тръгна надолу към набелязаната криволичеща издатина, очертана от пламъка на хвърлената светлинна ракета.

— Ще те спусна на двойно въже — Джон Смит усука възел на въжето през карабинер на седалката на Валентина Метрас. — Ще поддържам по-голямата част от теглото ти на обезопасителното въже. — Той щракна второто въже на мястото му. — Всичко, което трябва да правиш, е да се отдръпваш от бергшрунда и да държиш главното въже да не се усуква, докато подхранва.

— Добре. Никакъв проблем. Какво е бергшрунд?

Смит търпеливо се усмихна на светлината на химическите пръчки.

— Това е разделът между планината и ледника. Потъмнялото му от брадата лице изглеждаше уморено, но и уверено, сякаш беше абсолютно сигурен, че тя може да издържи това. На Валентина й се искаше да чувства същото.

— Вярвам ти. А после?

— Ще използвам главното въже, за да смъкна раниците и пушките до теб. Издърпай оборудването далеч от повърхността на глетчера. Изглежда малко нестабилно и може един-два пъти да се срути лед.

Тя усети как очите й се ококорват и погледна към ръба на глетчера.

— Да се срути лед?

Уверената усмивка пак се появи.

— Може и да не се срути. Но бъди готова да се свиеш, просто за всеки случай.

— Бъди спокоен! — Валентина знаеше, че насмешката не е подходяща в момента, но я използваше като ефективно прикритие на личните си колебания и страхове от толкова дълго, че трудно можеше да се откаже от този навик.

— След това ще пратя долу Смислов. Гледай той също да е далеч от повърхността на ледника. И, Вал, помни, той е затворник.

Валентина почувства как я обзема гняв, но се спря. В края на краищата тя беше човекът, който породи тези притеснения.

— Това вече е даденост, Джон.

— Много добре. След това аз ще се спусна на рапел при вас на издатината. После се махаме оттук и продължаваме.

Валентина подозираше, че при всичката увереност на Смит вероятно нямаше да е чак толкова лесно.

Мрачното спускане надолу покрай браздата между камъка и леда, с брулещия вятър и нищо зад гърба й освен дългото падане, направо беше едно от най-ужасяващите неща, които беше правила, а нейният живот изобилстваше от ужасяващи моменти. Въпреки това тя успя да си представи процеса почти абстрактно. Валентина Метрас отдавна се беше научила да залоства страховете си, като ги заключваше в тяхна собствена въображаема клетка, докато останалото й същество се занимаваше с нуждите на оцеляването. Можеше да прави същото с болката, съчувствието и с всякакви други емоции, щом се наложеше. Що се отнася до изтънчения й хумор, тя смяташе, че е полезен механизъм.

Все пак сто и двайсет метра можеше да означават стогодишно спускане. На два пъти отчупени ледени късове пропаднаха под краката й, хрущяха и трополяха надолу и се разбиваха в издатината отдолу. Всеки път тя спираше, поемаше си бавно и равномерно дъх и продължаваше.