Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Накрая пак застана на скала. Оставаше още много път до набелязаната издатина. В края си откъм глетчера скалата беше горе-долу широка колкото човешки ръст и хлъзгава от полирания лед. Все пак беше по-добре от клатушкането в края на въжето. Като се притисна с гръб към скалата, тя се откачи от главното въже и го дръпна, за да сигнализира. То се плъзна обратно нагоре към ръба на глетчера и се скри от светлината на химическата й пръчка.

Валентина затвори очи в раздирания от сняг и ветрове мрак на нощта и отдели един момент, за да отблъсне пищящия, разплакан глас в главата си.

Няколко минути по-късно първата от раниците се плъзна надолу към издатината. Като сигнализира за по-голям провис на обезопасителното въже, тя изтегли екипировката към по-широка част от издатината, по-далеч от досега с лавина според нейната преценка. Методично повтори процеса с другите раници и прибраните в калъфи оръжия, щом се спуснаха. Тя спря и за момент огледа струпаната екипировка и оръжията. Това не беше особено благоприятна среда за контролиране на враждебно настроен и потенциално опасен затворник.

— Да му се не види, Джон — измърмори тя. — Можеше да е много по-лесно — просто щрак и край, и приключваме.

Тя извади питон и геоложко чукче от купчината екипировка и заопипва да намери цепнатина в скалата на височината на ръста. Намери пролука и пъхна питона в нея. Извади малка намотка свободно въже от едната раница и го прокара през стабилната халка на питона, като направи примка и хлабав възел от единия край.

Като погледна нагоре, Валентина видя на върха на глетчера две зелени светлини. Химическата пръчка на Джон и втора, която започваше спускането от ръба на ледника и се движеше бавно и мъчително. Смислов беше тръгнал надолу. Като поддържаше пълното тегло на руснака, Смит захранваше въжето през точката на притягане с раздрусване, на интервали от по няколко метра.

Вал пак мислеше за двамата мъже, особено за Джон Смит. Професионалните й инстинкти за оцеляване й подсказваха, че Смит се заблуждава за руснака, че Смислов е глупав риск, който поемат. И все пак може би това беше едно от нещата, с които Джон я привличаше. Скрупулите по необходимост бяха рядкост в тяхната професия. Може би той беше достатъчно силен, за да не действа само по целесъобразност.

С трополене на откъртени ледени трески Смислов се спусна с гръб към повърхността на глетчера и стъпи на издатината, а завързаните му ръце стискаха главното въже. Валентина метна обезопасителното си въже настрани и застана зад руснака.

Тя измъкна универсален нож M7 байонет от калъфа на седалката си и леко притисна върха на тежкото острие в кръста на Смислов.

— Точно зад теб съм, Григорий. Сега ще те откача от основното въже и малко ще те избутам от пътя. Подполковник Смит иска да те задържи жив, затова нека и двамата да следваме тази цел, става ли?

— Съгласен съм — отвърна руснакът с безизразен тон. — Какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че съм под командването на подполковник Смит — Тя предпазливо използва свободната си ръка, за да се пресегне пред Смислов и да откачи въжето от седалката му. — Но няма да насилвам въпроса. Сега ще пристъпя близо до скалата, а ти ще се завъртиш бавно, с лице навън и ще минеш покрай мен. Моля те, помни, че има още много път до долу и аз съм човекът на обезопасителното въже. Добре, да действаме.

Те изпълниха маневрата като предпазлива танцова стъпка и Смислов мина по издатината покрай Валентина. Като хвана седалката му с едната си ръка, тя го последва, а ножът беше закрепен и сочеше в основата на гръбнака му.

Валентина улови металния отблясък на питона, който беше забила в скалата. Остави Смислов да се придвижи под него.

— Спри… С лице към скалата… Сега леко.

Смислов се подчини. Валентина бързо закачи хлабавата примка на китките му, завързани с еднократни белезници. Като издърпваше свободния край на въжето, тя вдигна китките му до питона. Намота втора примка около свръзката на белезниците и затегна и двете, като сряза въжето.

— Това трябва да те пази от пакости — каза тя, докато прибираше ножа си.

— Защо? — попита Смислов с равен глас.

— Какво защо?

— Защо да минавате през всичко това? Защо просто не ме убиете?

— Трябва да ти призная, Григорий, появи се такава мисъл — отвърна тя и се облегна върху скалата за момент. — Но Джон по някаква причина не харесва идеята. Когато ти извика твоите приятели от спецназ при нас този следобед… Едва този следобед ли беше?… И когато се опита да застреляш Джон в пещерата, за мен беше напълно достатъчно, но не и за нашия подполковник. Той, изглежда, мисли, че ти не си окончателно изгубен. Или може би той просто не играе по този начин.