Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— Тогава накъде се движим?

— Към станцията. Но ще минем по панорамния път. Ще излезем от седловината откъм северната страна на острова или ще следваме заобиколния маршрут по крайбрежието.

— Ъъ, Джон, извинявай, ама това не означава ли, че първи в историята ще направим спускане от шестстотин метра по разтрошен леден водопад и стръмна отвесна скала през нощта и по време на адска снежна фъртуна?

— Общо взето, да.

Валентина повиши глас.

— И смяташ да го направиш с един абсолютен новак в катеренето, тоест с мен, и един пленник със завързани ръце?

Третият член на групата нямаше какво да добави. Майор Смислов стоеше мълчаливо до тях, ръцете му бяха завързани отпред, а обезопасителното въже беше стегнато на възел за коланите на раницата.

— Гледай оптимистично на нещата, Вал — отвърна Смит. — На руснаците никога няма да им хрумне, че ще опитаме.

— И съвсем основателно!

— Нямаме голям избор. Вал, ти имаш опорна точка, а аз ще заема централната пролука. Колкото по-надолу слизаме от северната страна на седловината, толкова по-разтрошен и коварен ще става ледът. Ако под теб се отвори пукнатина, мога да притегна въжето и да те издърпам.

— Добре, но дяволите да го вземат мъж, който се извинява с „първо дамите“.

Смит се обърна лице в лице срещу своя пленник.

— Майоре, разчитам на теб да не се държиш така самоубийствено, както политкомисаря на „Миша“. Ще отбележа обаче, че ако ти хрумне да опиташ някакъв раменен блокаж отзад на каквито и да е пукнатини или ръбове в скалата… — Смит рязко дръпна обезопасителното въже. — Накъдето отиваме ние, натам отиваш и ти.

— Разбрано, подполковник. — Лицето на Смислов не можеше да се види в сянката на качулката, а в отговора му нямаше и следа от емоция.

— Добре, да се махаме.

Започнаха бавно и предпазливо придвижване през глетчера. Видимостта в снежната нощ беше направо невъзможна. Валентина опипваше пътя пред себе си внимателно и обмислено, стъпка по стъпка, и постоянно изследваше леда с острия край на пикела си. Смит се придържаше в определената посока със светещия в зелено екран на GPS устройството, а между фиксираните точки носеше ценното апаратче допряно до кожата си, за да пази батериите заредени.

Както предполагаха, щом спускането надолу по лицевата страна на глетчера стана по-стръмно, деформираният, натрошен лед изглеждаше все по-нестабилен и опасността от пукнатини нарастваше. Скоростта, с която пълзяха, се забави още повече, когато бяха принудени да заобиколят нарастващ брой по-големи от човешки бой пукнатини в ледената повърхност. Накрая неизбежното се случи.

Валентина си проправяше път надолу, а на около четирийсет метра напред в по-малката сянка на глетчера се открои друго очертание. После изведнъж тя просто изчезна, а около предишната й позиция изригна грамадно снежно кълбо. Смит усети тежкото срутване на снежния мост, което отвори пролуката, и веднага се хвърли назад, като риеше с котките си в леда. Почувства разтърсването и опъването на въжето, което се изопна, когато го притягаше, но го беше скрепил внимателно и не й беше оставил луфт да падне далеч.

Притягането се получи добре и протриващото съоръжение на Смит издържа. С една ръка, здраво увита около въжето, той напипа фенерчето на колана си и напълни дробовете си, за да я попита дали е добре. Но почти веднага усети яростно движение в другия край на въжето.

Включи фенерчето и прокара лъча надолу по въжето до точката, в която то изчезваше под ръба на пукнатината. Дойде точно навреме, за да види как островърхият пикел на Валентина изскача над леда. След секунди тя се изтласка нагоре и вече изпълзяваше на повърхността.

— Това беше… доста интересно — запъхтяна изтърси тя и се срути до Смит.

Смит вдигна очилата си за сняг на челото и насочи фенерчето към лицето й.

— Добре ли си?

— Като изключим краткия експеримент, когато се сковах от страх, съм добре. — Валентина също вдигна очилата си и дръпна за малко настрани снежната маска, за да си поеме дълбоко въздух. — Какво чудесно изобретение е адреналинът! Тази проклета раница тежи колкото Стареца от планината 11 11 Игра на думи със Стареца от морето, който Синдбад среща при петото си пътешествие и трябва да носи на гърба си. — Бел. прев. на гърба на Синдбад, но когато се опитвах да се измъкна от ужасната дупка, може би тежеше колкото пакет носни кърпички!

Тя пак си пое огромна глътка въздух и се овладя.

— Джон… подполковник… скъпи… не искам да се оплаквам, но тук започна да става малко разнебитено.