Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Тя разпори края на фланелената риза и я уви около лицето си като специална снежна маска и вмъкна вече изтръпналите си от болка ръце в прекалено дългите ръкави на блузите. Огледа се наоколо в суровия, почти катранен мрак. Вятърът щеше да й служи за компас. Щеше да върви на север и да се опита да намери Джон и Валентина.

Единственият начин, по който Ранди трябваше да действа, единственият й шанс беше да продължи да се движи и да открие другите. Щеше да разчита на предположението, че са слезли от мястото на сблъсъка и са видели станцията на остров Уензди окупирана. При това положение по-нататък щеше да приеме, че ще се отклонят и ще покрият централния хребет на острова, където можеха да намерят и подслон, и да държат лагера под наблюдение. Доколкото познаваше Джон, той щеше да опита да се приближи през нощта, за да установи самоличността на кацналата група и да научи какво е станало с нея и Троубридж.

Шансовете не бяха добри. Ако нейните хора не бяха слезли от мястото на катастрофата или ако не успееше да ги намери, значи щеше да умре преди съмване. Но смъртта тук, навън, изглеждаше по-чиста и по-достойна, отколкото онази вътре. Ранди се загърна, за да опази телесната си топлина, и започна мъчителния преход през засилващата се виелица.

Студът нахлу през счупения прозорец и изпълни спалното помещение като смъртно докосване. Под яркия бял пламък на газовия фенер голото тяло и окървавеното, съсипано лице на Стефан Кропоткин изглеждаха изключително противно и уродливо. Кретек смъкна спалния чувал от леглото и покри племенника си.

Хората му неловко стояха до него с безизразни лица, но с потулен проблясък на страх в очите. Някой беше взел нещо от водача им. Той не реагираше добре на такива постъпки, даже за много по-маловажни въпроси.

Кретек се взираше в загърнатата купчина пред краката си. Единствената връзка, която му беше останала с така нареченото му семейство. То беше нишка, която минаваше дълбоко през балканските култури, дори през почернена душа като неговата.

Оказа се глупак. Беше допуснал грешка, като сметна блондинката не за заплаха, а за почерпка, за парченце шоколад, което хапваш мимоходом. А тя беше бомба със закъснител, която чака благоприятен момент да избухне.

Можеше да разтълкува следите. В избрано от самата нея време тя се е освободила, размазала е Стефан като хлебарка и е избягала. Беше професионалистка във възможно най-смъртоносния смисъл на думата; с красивото си лице и хубавите си цици беше заслепила Кретек.

Ръката на Стефан се подаваше изпод спалния чувал, пръстите му бяха свити в настоятелна молба, просеха отмъщение.

— Намерете тази курва — думите на Кретек излязоха с ръмжащ хрип. — Излезте и я намерете. Единственият начин някой от вас да си тръгне от острова е да ми я доведете жива. Чухте ли? Жива!

Влахович, шефът на персонала, се поколеба само за миг, преди да заговори:

— Ще бъде изпълнено, Антон. Хайде, всички останали. Да спретнем едно залавяне. Тя няма да стигне далеч в това време. Движение!

Антон Кретек повече нищо не каза, докато хората му се екипираха да започнат търсенето. Мислите му се рееха далеч — кроеше планове какво ще направи, когато му доведат жената със златната коса.

Глетчерът в седловината

Джон Смит чу тътена на експлозията зад тях — слаб на фона на връхлитащия вятър. Този вятър духаше направо от полюса, релефът не го обуздаваше и студът от него изгаряше. Все пак тази вечер Смит смяташе вятъра и ледените стружки, довети от него, за съюзници. Щяха да отрежат видимостта на техните преследвачи и да заличат следите от котките на неговата група от повърхността на глетчера.

Но да не забравяме и подсъзнателния човешки инстинкт да търси по-лесния път и да избягва директен сблъсък с тази река от замръзващ огън, да си пази гърба. Следователно Смит щеше да остави инстинкта на своите врагове, а той и хората му щяха да се гмурнат в бурята.

— Нашите приятели си взеха обратно ръчната граната — отбеляза Валентина. Тя беше сянка в края на обезопасителното въже, а думите й глъхнеха в снежната маса.

— Така изглежда — отвърна Смит. — По-добре да продължаваме да се движим. Сега няма много да ни се зарадват.

— Те и преди не си падаха много по нас, Джон. Виждам, че продължаваме да завиваме към северозапад. Не трябва ли да се обърнем на юг, за да хванем маршрута на флагчетата към станцията?

— Няма да се върнем по маршрута. Вероятно руснаците знаят за него. Ще се придвижат, за да ни отрежат пътя, или поне се надявам така да постъпят.