Брайън Кийн - Градска готика

Нужна беше само една клечка.

„Може би това ще е най-добре — помисли си той. — Да отървем квартала от това чудо веднъж завинаги. То е като рана, която никога не зараства. Просто си клечи тук в края на квартала, грозна и възпалена.“

— Виждаш ли нещо?

— Не — прошепна Лео с потиснат глас. — Просто паяжини, плъхски дарадонки и мухъл. Щеше да е от помощ, ако знам какво търсим. Сещаш се какво имам предвид, нали?

— Нямам представа какво търсим. Някакъв ключ. Може да е скрит, може и да е нещо елементарно. Трябва да има механизъм, с който допълнителната врата се вдига и спуска. Ще го познаем, като го видим.

— Г-н Уоткинс?

— Ммм?

— Онези бели хлапета сигурно са мъртви, нали?

Пери замълча, преди да отговори:

— Не знам, Лео. Очевидно обаче положението им не изглежда розово.

— Ние също ще умрем тук, нали? Като Маркъс и Крис.

— Я престани веднага с тия приказки! Ще ви изведа оттук. Вярвай ми.

— Аха — отвърна Лео.

Пери чу съмнението и отрицанието в гласа на спътника си и те му разкъсаха сърцето. Мислите му се насочиха към Лауанда и децата, които така и не дойдоха. В този момент иззад гърбовете им се разнесоха в хор остри, високи писъци.

— Мамка му…

Лео се обърна пребледнял.

— Това са Джамал и Дуки!

— Хайде!

Пери се хвърли по коридора. Младежът тичаше редом с него. Връхлетяха във фоайето, но то беше празно. Лео започна да отваря вратите, трескаво преравяйки празните стаи.

— Дуки! — извика Пери. — Джамал! Къде сте!

От горния етаж отново блъвнаха писъци.

— О, Исусе!… какво, по дяволите, правите там горе?

Възрастният мъж скочи по стълбите, взимайки ги по две наведнъж. Лео тичаше след него. Стълбите скърцаха и пукаха под краката им и прояденият от дървояди парапет се люлееше при минаването им, но нито един от двамата не забави ход. Щом стигнаха втория етаж, Дуки отново се разпищя. Джамал, странно защо, беше затихнал. Пред двамата се простираше нов дълъг коридор. И двете му страни бяха осеяни с врати — някои отворени, други затворени. Подът бе покрит с овехтял и петносан от мухъл бургундско червен килим. Фенерчето на Дуки им намигаше от края на коридора. Затичаха се към него и откриха момчето да стои пред отворена врата. С една ръка скубеше косата си, с другата въртеше фенерчето в широка, трепереща дъга. Очите му бяха ококорени, а устата — увиснала от шока. Когато Пери и Лео се добраха до него, той тъкмо зяпна да си поеме дъх с намерението да изпищи отново. Пери сграбчи размахващата се ръка на Дуки, който изпищя и го заудря безсилно по главата и раменете с фенерчето.

— Оу! Спри се, Дуки, ние сме. Г-н Уоткинс и Лео! Какво има? Къде е Джамал?

Все още без да вдига глава, Дуки посочи с фенерчето през отворената врата. Пери и Лео се спогледаха. След това младежът надникна стаята. Не каза нито дума. Не помръдна. Просто сякаш внезапно се вцепени. По стойката му Пери позна, че се е случило нещо ужасно. Внимателно се откопчи от Дуки, пристъпи зад хлапето и надникна в стаята.

В началото не можа да разбере какво вижда. Осъзна го на малки части. Джамал висеше във въздуха на няколко фута над пода, гърбът му бе залепен за стената. На място го задържаше голямо парче дърво. Към него бе вързано дебело въже, висящо от тавана. Пери проследи въжето до точката, в която изчезваше в мрака над главите им. След това отново се вгледа в Джамал. Младежът висеше прикован към стената, мълчалив и неподвижен. По ръбовете на дънера имаше кръв. Кръв имаше и по стената зад хлапето. Стичаше се на пода в краката му.

— О… — прошепна Пери. — О… Исусе!

Примъкна се по-наблизо и, с бавно връхлетял го ужас, най-сетне осъзна какво се е случило. Някой бе забил в дървото асортимент от кухненски ножове, счупени тръби, назъбени парчета твърда пластмаса и ръждиви железни пирони. След това го бе закачил на тавана. По някакъв начин Джамал бе задействал устройството с влизането си в стаята. И, както Пери прие, след като бяха чули първоначално да пищят и Джамал, и Дуки, то капанът не бе убил момчето незабавно.

— Тези копелета — промърмори той, — баси лудите копелета!

Пристъпи към неподвижния младеж и, без да храни особена надежда, провери пулса му. Беше тих като къщата.

— Дали… — подпита Лео.

Пери кимна:

— Боя се, че да.

— Опитах се да го спра — подсмръкна Дуки, — казах му да стоим долу, но той прецени, че тук горе може да има ключ за осветлението. След това пък реши, че може да пробваме някой от прозорците.

— Те са зазидани — изхъхри Пери. — Защо би…