Брайън Кийн - Градска готика

— Смяташ ли, че ще се справи? — прошепна Лео.

— Най-добре да успее — промърмори Пери. — А сега да се върнем долу и да си потърсим скривалище, преди да се появят още гадини!

Те излязоха от стаята и полека се придвижиха обратно по коридора до стълбите, вслушвайки се на всяка крачка. Нямаше никакви признаци, че смъртта на Джамал или бягството на Дуки са привлекли нечие внимание. Къщата бе напълно затихнала, все едно затаила дъх.

Когато тръгнаха да слизат по стълбите, Пери се зачуди какво ли ще се случи, когато къщата издиша. Какво ли ще изпълзи от дървенията да ги търси?

Не ѝ бе останало накъде повече да върви.

Кери бе претърсила всичко в опит да намери изход от безкрайната, объркваща мрежа от тунели, но в тъмното и с преследващите я на всяка крачка хищници това бе невъзможно. И така, в крайна сметка, тя реши да се насочи към единствения изход, за който беше сигурна, че съществува. Беше напълно безпочвена идея — и единствената възможна. Кери реши да се върне на горния етаж, в къщата, където бе започнало всичко, и да се надява, че може да открие как да се промъкне покрай барикадирания вход, капаните и дървените стени, които бяха изниквали от нищото. Нямаше представа какво се е случило с Хедър или Ксавиър, но се боеше, че може да са мъртви. Както прецени, ако бяха живи, все щеше да чуе писъците им отнякъде.

Краката ѝ трепереха от изтощение. Одраскванията и порязванията по тялото ѝ горяха. Тресеше я и устата ѝ бе пресъхнала. Нещастна и вцепенена, Кери се мъкнеше напред. Сърцето ѝ думкаше в гърдите, все едно беше куха отвътре, което не беше далеч от истината, в определен смисъл.

Беше видяла приятеля си и другарите си да умират в течение на последните няколко часа и в отговор беше убивала и оцеляла. Нямаше начин да успее да се върне към живота, който бе водила преди концерта. Този живот бе мъртъв. Старата Кери бе мъртва, паднала с размазан мозък редом с Тайлър и Стеф.

Вярваше, че несъмнено ще оцелее, но дали щеше да оживее след оцеляването си? Това беше въпрос, върху който Кери умуваше, докато напредваше предпазливо, вслушваше се за вдиган от преследвачи шум и за каквито и да е признаци, че приятелите ѝ може да са още живи. Вместо това в пещерите бе притеснително тихо.

Кери стигна до изхода на поредния тунел и се озърна. Разпозна мястото и изпъшка от облекчение. Намираше се отново в пещерата, свързана с мазето. Изглеждаше и звучеше празна. Останалите убийци сигурно претърсваха дълбоко в катакомбите. Сега трябваше само да се качи по стълбите и след това да намери изход за навън. И ако не успееше да стори това…

… е, ако не успееше, щеше просто да се върне в стаята на първия етаж, където първоначално се бяха скрили с Ксавиър. Там щеше да е в безопасност. Изродите не ги бяха намерили там, нали? Щеше да се върне в онази стая, да се свие в тъмното и просто да поспи малко. Когато се събудеше, всичко щеше да се оправи. Щеше да е в състояние да мисли по-ясно.

Усмихната пред тази перспектива, Кери започна тихо да си напява мелодията на песен от концерта, който бяха гледали по-рано тази вечер. Прекоси пещерата, без да си дава труда да се прикрива или прокрадва. Сега вече нищо не можеше да я нарани. Бе си наумила скривалище и всичко щеше да е наред.

Едва когато тананикането ѝ прерасна в тих кикот, Кери осъзна какво прави. Сподави кикота и тръсна глава в опит да проясни мислите си. Нова вълна ужас се плисна върху нея. Дали не беше полудяла? Да не се бе пречупила? Или това бе просто някакъв вид закъснял шок — странна реакция на напрежението на положението? Кери осъзна, че трепери, обвила е раменете си с ръце, и стиска силно. Беше увила косата си с пръсти и след това я бе загризала, както правеше като малко момиченце. Насили се да спре и се опита да отърси вцепенението, което заплашваше да я обгърне.

„Губя си ума — помисли си. — Наистина го губя. Трябва да се взема в ръце, иначе по-добре да се предам още сега и да легна направо тук!“

Тя се изправи и тръгна отново. Влачеше длан по стената, отчасти за да не губи посоката и отчасти за утеха. Сети се за една молитва и отвори уста да я изрецитира. Вместо това обаче я изтри от съзнанието си, още преди да се е оформила. Ако Господ съществуваше, значи носеше вина за много неща, поне от гледната точка на Кери. Тя никога нямаше да прости на тварите — хората, — които бяха убили приятелите ѝ, нито пък щеше да си позволи да прости на Господ. Това, че Той пишеше правилата, не идваше да каже, че има право да ги нарушава. Някои грехове бяха непростими. И начело на списъка — онова, което Той бе позволил да им се случи тази нощ.