Брайън Кийн - Градска готика

Ксавиър реагира чисто инстинктивно и този прост рефлекс му спаси живота. Отстъпи леко назад и ритна засилващата се твар в стомаха. Противникът му се блъсна в стената, но се отърси и се приготви да нападне отново. Преди Ксавиър да успее да реагира, върху него се нахвърли втори канибал. В бедрото му се забиха остри зъби, които прорязаха с притеснителна лекота дебелия плат на джинсите му и кожата и мускулите отдолу. Ксавиър заби лакътя си надолу и удари чудовищната глава в тила. Все едно удряше камък. Лакътят му запулсира от сблъсъка.

Трета твар го нападна, още докато втората дъвчеше крака му като куче, докопало суров кокал. Ксавиър вдигна ръце да го блокира, но в рамото му се забиха дебели нокти. Нападението се случи толкова бързо, че за момент той помисли, че чудовището го е пропуснало. След това дълбоките разрези започнаха да кървят. Болката последва след още миг — гореща и мъчителна.

Ксавиър отърси гризящата крака му твар, с което си докара още по-зверска болка. За да си освободи място, отстъпи назад и незабавно осъзна грешката си. Като се отдръпваше от нападателите си, се приближаваше до останалите твари.

Те го нападнаха незабавно. Силни зъби се сключиха върху рамото на младежа. Нокти издраха лицето му, прокараха огнени линии над устните и носа му, разцепиха му устата и се врязаха във венците, като същевременно надробиха зъбите му с един мощен удар. Той трескаво посегна със закривени пръсти и ги заби в хлътналите надълбоко очи на звяра. Оголи съсипаните си зъби в гримаса, а челюстите на рамото му задълбаха по-яростно, сключиха се дълбоко в плътта на ръката му и му пуснаха дебела струя кръв. Още зъби се вкопчиха в бедрото, китката и гърдите му. Нещо студено, назъбено и остро прониза задните му части. Ксавиър се опита да изпищи, но гърлото му отказа да издаде и звук. Кръв плисна в очите му и го заслепи. Той разтърси глава в опит да види какво става.

Прочисти зрението си тъкмо навреме да мерне как към него се втурва твар с широка, отворена под невъзможен ъгъл паст. Никога в живота си не бе виждал толкова зъби на едно място — в няколко редици, всички назъбени и остри. Чудовището сключи масивните си челюсти около лицето му. Ксавиър се мяташе и се гърчеше, а мутантът строши костите на скулите му и смаза челюстта и челото, пробивайки огромна дупка от предната страна на черепа му.

Преди да умре, Ксавиър имаше време само за една последна мисъл:

„Чакай ме, Хедър! Идвам! Ид…“

Лео и Пери стигнаха до фоайето и се сгушиха пред металната врата в очакване Дуки да се върне с помощ или да се появят още от странните обитатели на къщата. Лео се молеше за първото, но бе ужасяващо сигурен, че ще се случи второто. Така че, младежът скочи на крака, готов да се бие, когато внезапно до тях една от вратите се отвори и в мрака се очерта женски силует. Г-н Уоткинс застана до него след секунда, а незапалената цигара изпадна от отворената му уста. И двамата изпищяха от изненада и ужас.

Изпищя и момичето. Взираха се напрегнато един в друг. Лео се намръщи и примигна, опитвайки се да осъзнае какво вижда. Мацката беше облечена като едно от хлапетата, които избягаха от тях по-рано вечерта. Но как би могла да бъде една от тях? Нали момичетата в тази група до едно бяха бели. А тази тук беше червена. Алена. Беше покрита с кръв от глава до пети. Кръвта бе сплъстила косата ѝ и се бе съсирила по бузите ѝ, бе петносала дрехите ѝ и, макар че Лео виждаше разни дребни рани по ръцете и лицето ѝ, беше почти сигурен, че повечето кръв не е нейна собствена. Поклати бавно глава и протегна ръка.

— Хей! Добре ли си?

Ужасеното момиче подскочи при звука на гласа му, дръпна се и конвулсивно се притисна към стената. Простена, но не заговори.

— Всичко е наред — промърмори Лео. — Няма да те нараним. И ние сме в капана тук, също като теб.

— Ранена ли си? — попита Пери.

Момичето ги зяпаше ококорено, но все още отказваше да говори. Брадичката ѝ трепереше.

— Къде са приятелите ти? — попита Лео. — Хлапетата, с които влязохте тук? Добре ли са? Трябва ли им помощ?

Момичето трепна, все едно я беше зашлевил. След това отвори уста и простена. Звукът бе най-разкъсващият сърцето, който Лео някога бе чувал.

— Шшшш — прошепна ѝ. — Тихо сега. Ще ги докараш право при нас! Трябва да сме тихи и тъй нататък.

— Идва помощ — обясни г-н Уоткинс. — Наш човек отиде за помощ. Ще ни освободят всеки момент.

Като в потвърждение на това, от външната страна на вратата се разнесоха приглушени гласове. Изглежда отвън се събираше доста голяма тълпа. Миг по-късно Дуки им викна: