Брайън Кийн - Градска готика

— Хайде — подкани го Ксавиър. — Махай се!

Тропна с крак. Вместо да побегне, гадинката го нападна. Преди младежът дори да помръдне, плъхът заби зъби в обувката му. Ксавиър с вик го ритна във въздуха. Зверчето се удари в стената, хързулна се на пода и след това скочи и избяга. Младежът остана на място, задъхан. Твърде късно осъзна, че викът му отеква в коридора.

След това на ехото отвърнаха други крясъци. Зад него от гнездата изригна хор от вой и писъци.

— О, мамка му!

Ксавиър се разбърза, без все пак да тича — не искаше стъпките му да издадат точното му местоположение — но подтичвайки към вратата. Отвори я, пристъпи навън в пещерата и след това затвори бързо, заглушавайки трескавите крясъци на ордата твари. Звукът въпреки всичко се разнесе по коридора зад вратата. Ксавиър се втурна в тъмното, протегнал ръце пред себе си и чудейки се отново как, по дяволите, ще намери момичетата и Брет при тези условия. Колко голяма беше мрежата от подземия, пещери и тунели? Колко дълбоко под земята се простираха? Дали беше възможно да търчи на такова разстояние, че да стигне до дома си в Източен Питърсбърг, без дори да излезе на повърхността?

— Мамка му, мамка му, мамка му…

Стегнати пръстени от страх се свиваха около гърдите му и за кратък момент Ксавиър си помисли, че ще получи сърдечен удар. Спря, приведе се и задиша дълбоко, докато усещането не премина. След това се изправи и бързо огледа обстановката. Въпреки че беше тъмно, той знаеше от коя посока е дошъл и накъде трябва да се движи — или поне до определена степен. Предположи, че наоколо има и други скрити коридори. Спокойно можеше да има произволен брой тайни входове към други тунели или други кошмари. Всяка крачка в нова посока увеличаваше шансовете да се натъкне на някой и да се срещне с онова, което се крие вътре. Но ако се канеше да успее с намирането на Хедър, Кери и Брет, тогава трябваше да рискува. Нямаше изход там, където беше минал вече.

А тук вътре имаше и разни твари заедно с него. Може и да бяха хора, може и да не бяха. Вече не беше сигурен. Но каквито и да бяха, те ядяха хора.

За една кратка секунда обмисли възможността дали просто да не забрави за Хедър и останалите — да се махне, докато още имаше има шанс. Мисълта го засрами.

Чу вратата да изскърцва отново някъде зад него, последвано от тихо, едва доловимо топуркане на крачета, когато преследвачите му навлязоха в пещерата. Зачуди се колко ли са на брой. По звука бе невъзможно да се познае. Никой от тях не говореше. Виковете им бяха секнали в мига, в който стъпиха в мрака.

Затаил дъх, Ксавиър се запромъква в тъмното. Замисли се за майка си. Също и за Хедър. За Кери. За Брет и Тайлър, и за всичките им приятели. Замисли се за учителите си и за момичето, което бе целунал на летния лагер, когато беше на единадесет, и за момчето, което удари в носа в четвърти клас. Помисли си за всички, които някога бе познавал — всички, повлияли с нещо живота му за добро или за лошо. Всички, които имаха значение. И отново се убеди, че поне докато ги помни, то няма да умре, защото спомените за тях ще умрат с него. Когато това твърдение вече не му вършеше работа за мотивация, мислите му се върнаха към Хедър. Съсредоточи се върху нея. Призова я в ума си, видя лицето ѝ, усмивката ѝ и разпилените по носа ѝ лунички и усети как решителността му се възвръща. Беше му нужно да я намери, да я опази. Използва наличието на цел, за да се защити от паниката и страха, които гризяха ума и сърцето му.

Ксавиър направи още четири крачки и чу как преследвачите се приближават и се разгръщат около него. Струваше му се, че са доста на брой. Чу тракане на нокти по камък, шумолене на коса, тихо сумтене и шепот като въздишки. Нещо изпъхтя до него, достатъчно близо да усети дъха му по гърба си. Спря насред крачка и остана напълно неподвижен. Знаеше, че ако остане на това място, шансът да го открият, е практически пълен. Все някоя от тварите щеше да се бутне в него в тъмното или да го надуши. Да чуе дишането му. Промъкването напред също нямаше да свърши работа. Щяха да чуят колебливите му крачки или пък да се препъне в нещо в мрака и те да го нападнат, преди да си е стъпил отново на краката.

Ксавиър се стегна и с надежда за момент да обърка преследвачите си и да ги стресне, хукна напред с толкова силен вик, че го заболяха гласните струни — понесе се с пълна скорост в тъмното. Избута страховете си в дъното на съзнанието си, изтри всякакви видения на врязване с главата напред в някаква невидима преграда или пропадане в скрита яма и се затича. Мракът около него се взриви с викове и вой на разочарование и тревога. Крачки заотекваха в пещерата със силата на гръмотевици или изстрели. Ксавиър се надяваше в целия този хаос преследвачите да не успеят да отличат издаваните от него звуци от своите.