Брайън Кийн - Градска готика

За разлика от предишното място, тази секция бе очевидно изработена от хора. Намираше се в широк бетонен коридор, който се отваряше към още по-широк канализационен тунел. Приближи се до отвора му и се втренчи в него. Тънка рекичка вода се стичаше по заобленото дъно на широкия тунел. Ксавиър остана изненадан от силата на течението. То се движеше гъвкаво, носеше се от тъмното в долния край на тунела и, при все скоростта си, рекичката течеше тихо, почти шепнеше. Ксавиър облиза напуканите си устни и се замисли дали да не пие от потока. Беше толкова жаден!

Коленичи и потопи шепи, подушвайки предпазливо течността. Изглеждаше наред. След това обаче видя малките, почти не видими твари, които се гърчеха в нея. Напомниха му за сперма. Колкото и да беше жаден, нямаше намерение да поглъща попови лъжички. Последното, което му трябваше, беше във вътрешностите му да плува и тяхното семейство. Задавен от отвращение, изпразни шепи и ги избърса в панталоните си. За момента забрави жаждата си.

Ксавиър насочи поглед нагоре, търсейки източника на светлина и отново зяпна. Над реката се намираха няколко груби постройки, всяка лепната в горната извивка на масивния тунел, щръкнали там като гигантски стършелови гнезда, увиснали над водата и скупчени заедно с малко очевидна грижа. Бяха изработени от кал, дърво и други боклуци.

Той се взираше в постройките със смесено чувство на отвращение и почуда. Не му изглеждаха добре закрепени по местата си, но като че не се канеха да падат на момента. Между колибите висяха сякаш безкрайни нанизи коледни лампички. Някои от тях примигваха и проблясваха. Други горяха равномерно, почти заплашително. Минаваха през стените на колибите и висяха по разнообразни тръби и проводници. Имаше също и жълтеникави лампи, вероятно монтирани от оригиналните строители на канализацията, но само няколко от тях все още работеха и светлината, която даваха, в най-добрия случай беше слаба.

Ксавиър поклати глава и отстъпи крачка назад, приклякайки в сенките. Може и да имаше начин да се пресече канализационния тунел, но можеше ли да рискува да го забележат онези, които живееха в увисналите над него колиби?

„Дали изобщо имам избор?“

Той погледна отново към тунела и към точката високо над мястото, където водата се изливаше от дупка в стената. Тръбите, които водеха към дупката, бяха твърде стръмни, за да се изкатери по тях, а и бяха покрити със слуз и гъби. Нямаше как да се измъкне. Дори ако успееше да стигне до горе без да се подхлъзне, отворът беше твърде малък, за да мине през него. Ксавиър потрепери, представяйки си как се заклещва в дупката и чака Скуг, Нойджъл или някой от другите канибали да се покаже и да загризе краката му. Беше възможно Кери или Хедър да минат през отвора, но дори в такъв случай оставаше проблемът да се стигне до него без падане.

Обърна се в другата посока и проследи как реката изчезва в мрака. Тунелът в тази посока бе тъмен. Зачуди се дали тварите са махнали целенасочено лампите или те просто са изгорели с времето. Водата все трябваше да отива някъде, вярно си е, но нямаше реално обещание това да е същинският път за бягство. Ами ако реката навлизаше по-дълбоко в червата на земята, или ако го докараше право в ръцете на друга колония твари или в нещо като канализационна цистерна?

— Мамка му.

Ксавиър огледа гнездата. Ако бяха населени, обитателите им сигурно спяха или не бяха забелязали присъствието му. Реши да потърси момичетата, да ги доведе обратно на това място и после да пробват реката. Не беше много дълбока и изглеждаше лесна за придвижване. Ако ги отведеше на място, където не искаха да ходят, винаги можеха да изджапат навън.

Над него някой се изкашля. Младежът се гмурна в мрака и проследи как от отвора на една от окачените колиби излиза твар. Мерна я само за момент — съзря мръсна кожа, а след това съществото изчезна обратно вътре. Ксавиър застина с напрегнати мускули, чудейки се дали е бил забелязан. Надали — не се вдигна тревога, нито се появи атакуваща орда мутанти. Въздъхвайки облекчено, Ксавиър се обърна и пое към дълбините на сервизния коридор, откъдето бе дошъл. Нещо изписука в тъмното. Той подскочи. Малко, космато силуетче се юрна пред него. Заля го вълна облекчение. Беше просто плъх. Младежът се ухили. Стомахът му изкурка отново.

— По-добре се махай оттук, пиле. Ако те не те изядат, ще те хапна като нищо!

Сякаш в отговор, плъхът се спря, обърна главица към човека и се изправи на задни крачета. Замахна с предната си лапичка и оголи зъби. Очетата на животинчето сияеха в тъмното.