Брайън Кийн - Градска готика

— Моля те — изквича Хедър — моля те молятемоляте моляте…

Скуг се засмя с потънало в мрака лице.

— Ще ме молиш ли сега? Ще предложиш ли да ми смучкаш хуя или нещо друго, ако ти обещая да не те убивам?

Хедър преглътна хлипа си, неспособна да отговори. Пенисът на Скуг трепна и се съживи.

— Това ли ще направиш? Ще ме молиш ли да го направиш?

Зад гърба си момичето чу как се разгаря схватка във водата — плискане и хор от мънички, гладни гласчета. Мислите ѝ се насочиха към Ксавиър и приятелите ѝ. Зачуди се къде ли са сега и дали някой от тях е още жив.

— Е, знаеш ли какво? — Скуг пусна гърдата ѝ и сграбчи косата ѝ. Дръпна я силно и Хедър изпищя отново. — Не бих допуснал да ме докоснеш с устни. Какво мислиш по въпроса, а? Не ставаш и за това. Не ставаш да те изядем. Не ставаш даже да те нося. Както казах, ти си просто поредното парче боклук изотгоре. А ние изхвърляме боклука си тук долу!

— Не!

— Да. Обзалагам се, че и бездруго приятелят ти е по-приятен на вкус. Той е боец. Ще изям сърцето му и ще добия силата му.

Той със смях я извлачи до ръба на ямата. Хедър се гърчеше, бореше се и дращеше, но Скуг не пусна нито косата, нито ръката ѝ. Полза не донесоха и хаотичните ѝ ритници. Противникът ѝ се напрегна, изпъшка и Хедър усети, че полита във въздуха, след което отново цопна в смрадливия басейн. Имаше достатъчно здрав разум да си поеме голяма глътка въздух, преди да потъне под повърхността, но това беше всичко.

„Не — каза си тя. — Няма да умра по този начин! Не и след всичко, през което минах! Мамка му! Няма начин!“

Водата направо кипеше. Хедър усещаше тварите да плуват навсякъде около нея, докато риташе отново към повърхността. Кракът ѝ улучи нещо твърдо, което се въртеше и гърчеше под нея. За секунда си помисли, че може да е фенерчето, но след това осъзна, че е твърде голямо.

Фенерчетата нямат опашки.

Опашката беше дебела и дълга и ѝ напомни за пипало. Замахна бързо и я удари по бедрото с достатъчна сила да счупи костта. Болката беше по-ужасна от всичко, което Хедър бе усещала през живота си. Откъснаха се месо и кост. Опашката преряза артериите и нервите ѝ.

Момичето потъна бързо и надълбоко. Взираше се надолу с надеждата да види светлина, но зърна само мрак. Под повърхността тъмнината бе твърде гъста, за да успее да различи нападателя си. Виждаше ясно само малък силует с голяма опашка, който се стрелна към нея. Зад него плуваха и други мутанти-бебета.

Хедър инстинктивно вдигна ръка да отблъсне атаката и опашката я преряза, цепвайки я на две между китката и лакътя. Момичето се втренчи в чуканчето. Кръв плисна бавно от раната, оцветявайки водата като мастило. Опашката се стовари отново и разцепи корема ѝ, врязвайки се под диафрагмата. Едната от гърдите ѝ се заиздига нагоре, придържана на място само от ивици мазнина и плът. След това дузини гладни малки ръчички я откъснаха от тялото ѝ.

„Няма да умра така, отказвам, мътните го взели! Не се предполага да умра така! Не е честно! Имам живот пред себе си! Това просто е лишено от смисъл…“

Хедър погледна отново към повърхността с надежда да види светлина за последно, с надежда да види как Ксавиър идва да я спаси. Или пък да зърне родителите си. Роднините си. Приятелите си. Господ.

Вместо това сързя опашката да замахва към лицето ѝ.

След това мракът я обгърна и Хедър не видя нищо друго.

Ксавиър затвори очи. Не защото искаше, а защото адреналиновият прилив, който го бе водил от мига на бягството му, сега го напусна и го остави слаб и разтреперан. Загубата на кръв, шокът и умората най-сетне го бяха догонили. Знаеше, че има нужда от почивка, ако ще и само за малко, ако смята да продължава да търси другарите си и да излезе оттук жив. Стомахът му изкурка. Беше гладен. Изглеждаше абсурдно след всичко случило се, но си беше истина.

Лек полъх погали върху лицето му. Идваше някъде от ляво. Напомни му за момент как се чувстваше като дете, когато дъхът на майка му пролазваше по кожата му, докато му пееше приспивни песни. Осъзна едва сега колко ценни са тези спомени, тези странни малки сензорни възприятия, които съставяха неговия живот. Бяха същността на това да си жив. Ако умреше тази нощ, тези спомени щяха да спрат да съществуват. Ксавиър нямаше намерение да допусне това да се случва. Остана на мястото си, приклекнал до голям камък — не искаше да продължава нататък все още, не искаше да забравя майка си, понеже поне докато си я спомняше, нямаше да умре.