Брайън Кийн - Градска готика

Отвори очи, когато нов полъх подсуши потта на челото и бузите му. Носеше различна миризма — не смрадта на мутантите или повея на каналите. Беше нещо друго. Нещо, което не можа да идентифицира. Не беше неприятно. Напомни му за някои от другите му любими миризми — газолин и парфюма на Хедър, и потпурите на майка му, които бяха разпръснати из цялата къща и излъчваха аромат, който сякаш излизаше право от ресторантите на „Бургер Кинг“. Стомахът му изкурка отново. Боже, колко гладен беше!

Е, и противниците му бяха гладни. Така че трябваше да се размърда отново.

Чудеше се как ли са успели да оцеляват толкова време тук долу. Какво друго ядяха, освен хора? Плъхове? Хлебарки? Дали държаха пленниците си в кошари като овце? Или, по-лошо, дали караха затворниците си да се развъждат и след това изяждаха потомството им като някаква перверзна форма на нежно агнешко? Човешко пушено? Как се издържаха тези твари? Не би могло да оцеляват само благодарение на хората, които се лутаха в капана отгоре. Не всички бяха толкова тъпи, че да се втурнат в готова за събаряне къща и да предложат приятелите си като шибан бюфет!

„Вината беше на Тайлър — помисли си. А после: — Не. Не беше. Не наистина. Вината е моя. Те са мъртви заради мен. Аз ги вкарах тук. Не можах да ги защитя. Убих ги!“

Как можеше да бъде толкова невнимателен? Толкова глупав?

Осъзнавайки какво се случва, Ксавиър избута тези мисли встрани. Нямаше време за самосъжаление. Съвестта и вината можеха да го гризат после. Ако се канеше да избяга от това място, трябваше да запази хладния си разум и да остане нащрек. Трябваше да остане надъхан. Прегледа се набързо, за да се увери, че порязванията на ръцете му са се съсирили и не кървят. Остана доволен от проверката. Естествено, нуждаеше се от лекар, но нямаше да изкърви до смърт. Подутата му устна също бе спряла да кърви. Щеше да оцелее.

За колко време обаче?

Ксавиър внимателно се надигна от мястото си зад камъка и бавно пристъпи в посока на лекия полъх. Въздухът мърдаше едва-едва и лесно можеше да изгуби дирята, ако се разбързаше прекомерно. Прие, че това свежо дъхтене може да го изведе до изход. Имаше нужда от такъв. Ако го намереше, щеше да се изправи пред два избора — да избяга и да потърси помощ или да се върне в дълбините на катакомбите, да намери Хедър, Кери и Брет, и след това, с другарите си в редичка, да се надява на божията помощ да намери изхода отново и да ги изведе всички в безопасност. Ами какво щеше да прави, ако все още бяха разделени? Или ако някой от тях е бил заловен? Това щеше да усложни още повече нещата.

Неопределимата миризма се усилваше, също като полъха. Ксавиър заопипва в мрака и скоро откри нов коридор. Беше внимателно прикрит — проста дървена врата, която се плъзгаше по релси. Изработката бе същата като в къщата горе. Допълнително проучване с връхчетата на пръстите му подсказа, че вратата е покрита с кал, за да се подпомогне прикриването ѝ. Течението полъхваше от процепа в горния ѝ край.

„Какво има зад врата номер едно — почуди се той. — Пазителят им? Кошари за затворниците? Метрото може би, или някакво стълбище към повърхността?“

Имаше само един начин да разбере — действайки колкото се може по-тихо, Ксавиър бутна вратата, която се плъзна по релсите надясно. Слабият полъх значително се усили, сега на практика вятърът бълваше през отвора. Загадъчната миризма се усещаше по-ясно. Наблизо имаше вода и, съдейки по силата на уханието ѝ, много. Не хлорирана, преработена вода, а земен, много по-първичен аромат, както мирише езеро, когато се доближиш до него. Точно за това му напомняше на Ксавиър. Таткото на Брет веднъж бе завел трите момчета на риболовен уикенд до Рейстаун Лейк. Миришеше точно като сега. Младежът се зачуди какво ли има пред себе си — отклонение от Делауер, може би, или дори от канализацията — поток, който да се стича в пещерите и да кондензира, образувайки подземно езеро. Ако беше така, то какво ли обитаваше околностите на водната яма? Все пак, потокът трябва да водеше нанякъде. Не можеше просто да си седи тук в тъмното и да чака Скуг или някой от останалите да го открият. Трябваше да мисли и за момичетата.

А и за собственото си оцеляване.

Ксавиър пристъпи през прага и плъзна вратата обратно зад гърба си. В течение на няколко минути се тътреше по тунел, влачейки пръстите на едната си ръка по стената. Чу плискане на течаща вода — слабо, но ясно различимо. След това спря, втренчен напред със зинала уста. Присви очи невярващо. Пред него имаше светлина, слаба и треперлива, но съвсем истинска. Приближи се предпазливо и с всяка стъпка виждаше все по-ясно какво има наоколо.