Брайън Кийн - Градска готика

Напусна детската стая и продължи напред. Коридорът се оказа къс — по-скоро ниша, отколкото тунел. Отваряше се към още по-голямо помещение. Тя спря и посвети с фенерчето. Вътре беше по-чисто, но не по-малко притеснително. Пред нея имаше купчини отпадъци, острови от мръсотия и натрошени мебели, както и късове плавеи, ръждиви тенекиени кутии, стъклени бутилки, парчета плат и нещо, което напомняше кожа. Нямаше нищо ново. Повечето отпадъци бяха съсипани от годините и изгнили до точка на пълна неразпознаваемост. Всички бяха потопени във вода, достатъчно дълбока да скрие пода отдолу. Хедър сбръчка нос. Водата беше най-ужасна. Тя посвети с фенерчето в нея и видя бледи обезцветени дъги от разложени отпадъци и буци изпражнения. След това забеляза и нещо друго.

Кости.

Водата беше пълна с човешки останки — оглозгани до кости скелети, нито един от които не беше цял. Разбит фемур тук. Счупен гръден кош там. Разцепена половинка от череп, ухилена към нея изход тинята.

Хедър потисна писъка си и насочи лъча на фенерчето към купчините смрадлив боклук. За своя изненада забеляза, че те са проядени от дупки — нацвъкани с прокопани пещери. Бяха подобни на иглута постройки, създадени от боклук и мръсотия, застлани със стари вестници и парчета отпадъци. Дълбоко в тези черни скривалища започнаха да се размърдват силуети, явно обезпокоени от внезапното ѝ нашествие.

В даден момент от живота си Хедър бе възнамерявала да стане ветеринарка. Тази мечта бе избледняла след бърза последователност други, по време на които реши да става сестра, фризьорка, а след това адвокат, преди в крайна сметка да признае, че си няма и понятие каква иска да бъде, когато завърши — не че това беше спряло родителите ѝ и училищния съветник. Но по време на краткия период, когато бе обмисляла кариера на ветеринарен лекар, Хедър изгледа всякакви възможни телевизионни предавания за природата и поглъщаше всички подробности. Оказа се, че в света на животните има определени правила и докато съзерцаваше гнусната ужасия пред себе си, тя осъзна, че правилата на природата тук не са били просто нарушени, а направо изцяло зарязани.

Природата се грижеше за определени неща. В природата, ако сред вълците или мечките се родеше деформирано малко, то най-вероятно незабавно щеше да бъде милостиво умъртвено, понеже животът не е благороден и определено не щади слабите. А докато тварите изникваха от дупките си, Хедър най-сетне разбра на какво се е натъкнала. Чудовищата, които беше видяла преди и онези, които бяха убили приятелите ѝ и ги бяха преследвали през къщата и през пещерите, и дори мутиралите бебета от предишния тунел — всички те бяха здрави. Деформирани, очевидно, но здрави. Тварите, които живееха тук, сред тази гниеща яма, бяха такива, които природата би убила в реалността. Те бяха деца, неспособни да се хранят сами, отхвърленичета и слаботелесни. Мутантите на мутантите. Но по неизвестна причина, се държаха със зъби и нокти за живота.

Хедър се взираше в помията около себе и, долови миризма на гниеща плът и разложение, огледа костите и усети как по тялото ѝ пробягва студена тръпка.

Гадините не бяха мъртви. Вместо това бяха изхвърлени.

Изхвърлени като боклук, а не като живи същества.

Оставени да се оправят сами. Може би от време на време им хвърляха по някое парче храна — или може би скелетите принадлежаха на хора като нея, имали лошия късмет невредими да избягат от къщата и пещерите, а след това да се натъкнат на този участък.

Предишната зала бе представлявала детска ясла. Тази тук беше сиропиталище — или бунище. Или и двете.

Някъде от дясната ѝ страна едно от изгнаничетата измяука и цопна във водата с шумен плясък. Хедър пропусна гмуркането му, но забеляза вълничките, които се вдигнаха.

— По-добре стойте далеч от мен, да не ви пребия всичките!

Треперливият ѝ глас отекна в залата. Тварите, които живееха в купчините и се пързаляха из тинята, издадоха разни звуци в отговор. Хедър остави погледа си да се рее из залата в търсене на нещо полезно в боклука, но не видя нищо, което можеше да използва. Вече от няколко места във водата се вдигаха вълнички и под повърхността напредваха малки, тъмни форми. Краката ѝ бяха на самия ръб на гнусната каша и Хедър отстъпи притеснена назад.

— Сериозно говоря! — извика. — Стойте далеч от мен, мътните ви взели!

Гласът ѝ отекна и отново тварите отвърнаха със скимтене и чуруликане. Нещо зашумоля над нея. Хедър погледна нагоре, святкайки с фенерчето. Не можа да види нищо, таванът беше твърде високо, а слабият лъч не успя да разсее мрака. Шумоленето се повтори. Изотгоре се посипа мръсотия, кацна в окото на момичето и поръси бузата ѝ. Тя трепна от неочакваната болка. Окото ѝ пареше и се насълзи и ѝ се наложи да устои на желанието да остави фенерчето и да го разтрие.