Джак Брул - Мисия „Вулкан“

Капитанът, сериозен човек на петдесет и пет години със сурово лице, бавно огледа командния пункт. Червените дежурни лампи озаряваха лицата на хората му, докато ъглите на помещението тънеха в мрак. И той очакваше с нетърпение да се прибере вкъщи. Макар че бе загубил съпругата си преди много години, капитанът имаше дъщеря, която щеше да роди първото му внуче в негово отсъствие.

Той се запита дали ще бъде момче, или момиче. И ако бъдеше момче, дали тя щеше да го кръсти на него, или на онзи идиот, съпруга си.

— Капитане, контактът е на 2-0-5 градуса, разстояние петнайсет мили — съобщи операторът на сонара.

Мостикът се зареди с енергия от очакване. Очите на всички бяха приковани в капитана. Той погледна часовника си и реши, че това е корабът, който чакат.

— Сонара, идентифицирай сигнатурата на целта, моля — спокойно нареди капитанът.

— Твърде е далеч, господин капитан. Трябва да изчакаме. Разстояние тринайсет мили. Скорост тринайсет възела.

Капитанът взе микрофона.

— Торпедното отделение, напълнете цистерните без първата и втората, но не отваряйте външните люкове.

Макар че беше на мостика и на трийсет метра от торпедното отделение, капитанът чу как водата изпълва цистерните. Само се надяваше, че наоколо няма друг, който да чуе същото.

— Сонара, можеш ли вече да идентифицираш сигнатурата?

— Да, господин капитан.

Скъпият акустичен компютър на борда анализираше звуците на приближаващия се кораб и дигитално изчистваше стържещото въртене на витлото му, триенето на вълните в корпуса и шума на морето.

— Засякохме целта. Сигналът е силен. Повтарям, корабът е наш.

Ултразвуковият генератор излъчи през водата сигнал, предназначен да бъде засечен само от онези, които го очакваха. Това беше сигналът, който компютърът търсеше и капитанът чакаше.

Той отново взе микрофона.

— Торпедното отделение, отбой.

— По дяволите! — извика операторът на сонара и махна слушалките.

— Какво има? — попита капитанът.

От ушите на човека течаха тънки струйки кръв. Той говореше неестествено високо.

— Отново подводна експлозия, сър. По-силна от другите.

— Свободен си — каза капитанът.

Чувствителната сонарна апаратура имаше авариен акустичен буфер, за да предпазва ушите на хората, които работеха с нея, но въпреки това четиримата му най-добри оператори страдаха от трайно увреждане на слуха, дължащо се на неспособността на буфера да ги защити от подводните експлозии наоколо. Уредът не бе направен за подобна употреба. Нито хората.

Мърсър потупа по рамото шофьора на таксито и му даде двайсет долара.

— Задръжте рестото. Съжалявам за седалката.

Седалката на жълтия форд и костюмът на Мърсър бяха мокри. Той слезе от колата и тръгна към къщата си.

Външната врата беше отключена. Мърсър влезе и въздъхна дълбоко. Прибирането му у дома бе продължило почти час и половина, след като се бе измъкнал от реката близо до сградата на Пентагона. Той бе изцедил водата от дрехите си зад един изоставен стар автобус и после се бе обадил на приятел от полицията на метрото.

Приятелят обеща, че надупченият от куршуми ягуар на Мърсър ще бъде закаран в гараж в Анакостия, а не на големия паркинг за конфискувани коли в града. Освен това той увери Мърсър, че докладът за колата ще „изчезне“ поне за две денонощия. Щяха да минат няколко дни, докато откриеха Мърсър по съсипаната му кола.

Той не разполагаше с много време, за да разсъждава какво се бе случило и защо.

Чу звука на телевизора и разбра, че Тиш Талбът е в къщата. Качи се по старинното стълбище. Тиш спеше в бара. Беше се изтегнала на дивана, но се събуди бавно и се протегна.

— Как се чувстваш? — попита Мърсър и отиде да си налее питие.

— Не съм сигурна — отговори Тиш и после забеляза мокрите му дрехи. — Господи, добре ли си?

— Да речем, че не съм готов да го направя отново. — Мърсър извади две бири от стария хладилник и ги отвори.

— Не, благодаря. Позволих си да отворя бутилка вино. — Тя посочи пълната до половината чаша на масичката за кафе.

— И без това не ти предлагах бира. — Мърсър надигна първото шише и изпи съдържанието на седем големи глътки. — Искам да се изкъпя и да се преоблека. Ще се върна след няколко минути.

След десет минути той дойде облечен в джинси и блуза с надпис „Питсбърг Пенгуинс“. Тиш бе сгънала одеялото и седеше на бара.

— Къщата ти е прекрасна. Аз направих грешката да предпочета привлекателното пред практичното, когато купих бунгало в Сан Диего. Цялото ми жилище е по-малко от тази стая.