Джак Брул - Мисия „Вулкан“

Машинистът натисна свирката и удари спирачки, но Мърсър не забеляза това. Беше се съсредоточил в триметровия скок. Ако скочеше твърде далеч, щеше да се приземи на релсата, по която минаваше електричество, да изгори и да спести труда на нападателите.

Приземи се на ниската платформа между двете релси. Тялото му политна напред от инерцията и той с изумление видя, че от отсрещната страна към него се приближава друг влак. Мърсър размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, и почти успя.

Влакът го блъсна по рамото. Мърсър полетя назад и се удари в първия. Лежа на земята една-две минути, опитвайки да се съвземе. Накрая се изправи и без да обръща внимание на стъписаните лица на пътниците, долепи гръб до единия вагон и подпря краката си на другия, за да се изкатери на покрива на мотрисата. Сред виковете и полицейските свирки, отекващи в станцията, той чу, че вратите се затварят.

Разнесе се изстрел и куршумът рикошира в покрива до главата му. Мърсър се претърколи по гръб, насочи пистолета си към убиеца, който стоеше на пешеходния мост между релсите, и стреля. В същия миг влакът потегли. Куршумът разби бетона далеч вляво от мишената. Мъжът стреля отново. Мърсър се претърколи на покрива и избегна куршума.

След миг мотрисата се насочи към моста. Мърсър видя убиеца през еднометровата пролука и натисна спусъка. Човекът падна и вагонът влезе в тъмния тунел.

Пътуването в мрака беше кошмарно. Мърсър имаше чувството, че влакът се движи с шеметна скорост. Крепеше се едва-едва на покрива и се страхуваше, че ще бъде размазан в ниския таван на тунела. Шумът и вибрациите бяха влудяващи, но той се държеше здраво и стискаше челюсти.

След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, мотрисата се приближи до следващата станция. Мърсър се придвижи напред и стигна до пешеходния мост. На спирката несъмнено щеше да има резервен екип. Бяха го хванали в капан.

Чакането на станцията се проточи, докато пътниците слизаха и се качваха. Мърсър се уплаши, че влакът ще бъде задържан заради трупа, който бе оставил на предишната спирка. Но след миг чу камбанен звън и вратите се затвориха. Мотрисата потегли и след секунда Мърсър видя друг стрелец, застанал на пешеходния мост.

Той вдигна пистолета си и се прицели точно когато мъжът насочи беретата си към него. Нито един от двамата нямаше време да стреля, преди Мърсър да изчезне в тъмния тунел. Вдигнатата му ръка се удари в бетонната стена. Пръстите му се разтвориха и оръжието се изплъзна. Пистолетът изтрака два пъти на покрива и падна в мрака.

Мърсър се претърколи по корем и прокле болката и глупостта си. Сега нямаше оръжие, а трябваше да се справи с неизвестен брой врагове.

Докато влакчето се движеше на юг от паметника на Джеферсън, той осъзна, че има възможност да избяга, когато пресичат река Потомак. Нямаше друг избор. Щом мотрисата се показа на дневната светлина, Мърсър седна и събу обувките си. Влакчето пое по моста над бавно течащата река, като дрънчеше и тракаше — досущ стар парен локомотив. Мърсър се изправи и силната въздушна струя развя сакото му. Той го съблече, погледна сапфирената вода долу и скочи.

Разтърсващите вибрации на мотрисата заглъхнаха, докато летеше към реката, и за миг всичко утихна с изключение на вятъра в ушите му. Падането в мътната вода едва не го накара да загуби съзнание, но студът бързо го съживи. Мърсър се намираше дълбоко под повърхността на реката и изплуването нагоре беше мъчително.

Най-после той излезе на повърхността и изкашля водата от белите си дробове. Погледна към моста, но влакчето вече бе отминало.

След двайсетина изтощителни минути той се измъкна на брега.

— Добре дошъл във Вирджиния — изхриптя Мърсър.

Модерната ядрена подводница представлява оптимална платформа за събиране на важни разузнавателни данни. Със способността си да остава под водата дълго време и абсолютната си безшумност тя може да остане близо до неприятелски бряг в продължение на седмици или дори месеци, без да бъде разкрита.

Подводницата, която дебнеше на двеста мили северозападно от Хавай, беше там от седем месеца и с изключение на един незначителен инцидент, нито веднъж не бе забелязана. До края на патрула оставаха още седмица-две, затова бойният дух, който бе спаднал, най-после отново се повдигаше.

Членовете на екипажа, предимно северняци, вече не се подиграваха на силния грузински акцент на капитана. Пререканията, които се бяха превърнали във всекидневие дори за този изключително дисциплиниран екипаж, бяха престанали. Мъжете знаеха, че скоро ще усетят топлината на слънцето, ще вдъхнат чист въздух и отново ще бъдат със семействата си.