Джак Брул - Мисия „Вулкан“

— Защо са всички онези кабарчета на картата? — попита Тиш, сменяйки темата.

Тя имаше предвид картата на света зад бара, на която бяха забити множество кабарчета в различни цветове.

Мърсър разбра, че малкото отклонение ще даде на Тиш достатъчно време да се успокои и да отговори на десетките въпроси, които искаше дай зададе.

— Това са местата, където съм бил. Различните цветове показват защо съм ходил там. Зеленото е за удоволствие, например Карибските острови. Червеното е за командировките от Института по геология на САЩ, предимно на съвещания в Европа и Африка. А синьото е за консултациите, които съм давал на различни минно-геоложки компании.

Тиш забеляза, че последната категория включва някои доста екзотични места — Тайланд, Намибия, Южна Африка, Аляска, Нова Гвинея и най-малко още петнайсетина други страни.

— А защо в Централна Африка кабърчето не е цветно? И коя е страната, в която е забито?

Мърсър се натъжи.

— Това е Руанда. Бях там за шест месеца през 1994 година, докато светът наблюдаваше как осемстотин хиляди души от племето тутси бяха убити от мнозинството хуту. Извикаха ме да дам консултация, когато насилието избухна, и вместо да офейкам, аз се присъединих към група войници, които се опитваха да защитят бягащите селяни.

— Господи, защо си го направил? Чух, че сраженията са били изключително жестоки.

— Роден съм в онази част на света. Родителите ми и аз живяхме в Руанда в първите години на независимостта й. Бях малък и не си спомням масовите убийства през 1964 година, но не съм загубил лоялността си към приятелите от племето тутси, с които израснах.

Тиш разбра, че той премълчава нещо, но не настоя.

— А безцветното кабърче в Ирак?

Мърсър се усмихна.

— Не съм ходил там. Дори да съм бил, не мога да говоря за това.

— Същински Джеймс Бонд, а?

— Нещо такова. — Той още имаше белези от онази мисия. Информацията, която бе донесъл, задейства операция „Пустинна буря“. — А сега разкажи ми как те спасиха.

— Корабът експлодира късно през нощта в петък. Бях на задната палуба и настройвах акустичната апаратура. Не чух и не видях експлозията. Както си стоях, неочаквано се озовах във водата. Спомням си, че не чувах нищо. Мисля, че временно загубих слуха си.

— Ударната вълна те е оглушила. Това е нещо обичайно. Продължавай.

— Наблизо имаше надуваема лодка и аз доплувах до нея.

— Вече е била надута? — отново я прекъсна Мърсър.

— Да. Като се замисля, много е странно. Обикновено тези лодки се съхраняват в големи пластмасови цилиндри. Може би експлозията е освободила въглеродния двуокис, който се използва, за да я надуе.

Това прозвуча малко пресилено и Мърсър си напомни по-късно отново да я разпита за лодката.

— Целия ден прекарах в лодката, докато „Септемврийски лавър“ не ме спаси.

— Товарният кораб?

— Да. След два часа дойде да ме вземе хеликоптер на военноморските сили. Лекарят на борда ми сложи инжекция и когато се събудих, бях във Вашингтон.

— Можеш ли да опишеш товарния кораб?

— Не знам. Нямаше нищо забележително. Нямам представа какви бяха размерите му. Имаше няколко крана. На комина в задната част на кораба бе нарисуван черен кръг с жълта точка в средата.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

Тиш се замисли. Гладкото й чело се намръщи. Очевидно искаше да каже нещо, но не беше сигурна във фактите.

— Чух руска реч — неочаквано съобщи тя.

— Руски? Сигурна ли си?

— Не съвсем.

— Кога?

— Когато започнаха да ме издърпват на товарния кораб. Членовете на екипажа крещяха заповеди на руски.

— Но откъде знаеш, че е бил руски? Някои скандинавски езици звучат подобно.

— Преди година участвах в изследователски екип в Мозамбик. Изследвахме опустошенията, които местното правителство бе нанесло на гнездата на скаридите по крайбрежието. Експедицията включваше представители на НАОМ, „Удс Хоул“, правителството на Мозамбик и руски екип. Имах връзка с един от руснаците. Когато оставахме сами, той ми говореше на руски. Никога няма да забравя звученето на този език.

Тиш погледна Мърсър така, сякаш го предизвикваше да я упрекне.

— Добре, чула си руска реч. Може би на борда е имало имигранти руски моряци. Какво се случи, докато беше в спасителната лодка?

— Нищо. Бях в безсъзнание, докато ме спасиха.

— И не си спомняш нищо?

— Ударната вълна от експлозията ме изхвърли от кораба. Какво би трябвало да си спомням? — Умората й се отразяваше.

— Съжалявам. Трябва да си изтощена. — Мърсър погледна часовника си. Беше 16:30. — Защо не поспиш? Ще те събудя в седем. Убеден съм, че копнееш да хапнеш храна, която не е приготвена в болница.