Джак Брул - Мисия „Вулкан“

Джил едва не загуби съзнание. Мъжът протегна ръка и започна болезнено да мачка гърдите й.

„Това не се случва с мен — помисли тя. — Не докосват мен.“

Чин-Ху стисна грубо зърното й и Джил изохка. Болката я изтръгна от мрака, който се спускаше пред очите й. Зъбите му бяха криви и пожълтели, а дишането учестено. Очите му се бяха присвили и на лицето му бе изписано сладострастие.

В секундата, в която Джил мигна, за да прогони сълзите, една ръка се уви около врата на нападателя и го изправи на крака.

Когато Чин усети, че нещо не е наред, гръклянът му вече бе почти прекършен. Опита се да разхлаби хватката, но ръката го държеше здраво. Тялото му започна да се гърчи конвулсивно. Чин замахна с лакът, но в удара му липсваше сила. Стегнатите около гърлото му пръсти изкараха въздуха от белите му дробове. Езикът му се подаде между устните, като се разкъса от зъбите и се обагри в червено. Вратът му се пречупи с противен звук.

Свлече се на земята. Погледът на Джил се плъзна по краката зад трупа на изнасилвача. Когато стигна до лицето на човека, който я бе спасил, тя бе поздравена от уморена усмивка и очарователни сиви очи.

— Ако той е единственият ми съперник за любовта ти, обзалагам се, че си свободна за вечеря утре. — Мърсър се усмихна, но после коленичи и разгледа синините по лицето й. Щяха да останат няколко седмици, но не бяха сериозни. Очите й се проясняваха, затова той не беше твърде загрижен, че репортерката има мозъчно сътресение. Бяха изумителни — дълбоки и черни — и го гледаха с такова доверие, че Мърсър се вторачи в тях много по-дълго, отколкото беше необходимо. Чувствата, които се бяха насъбрали в нея през последните пет дни, се изляха, когато Джил сложи глава на рамото му и се разрида. Той зашепна утешително, милвайки гъстите и черни коси.

— Спасена си, Джил.

— Откъде знаеш името ми?

— Ти си нищо несъзнаваща жертва в голям заговор, който съм дошъл да спра.

— Знаеш за Такахиро Ониши и преврата му? — настойчиво попита тя. Издръжливостта й го изуми.

— Знам всичко. — Мърсър свали дългите й ръце от врата си. — Джил, трябва да те оставя тук за малко, но съм сигурен, че повече никой няма да ти досажда. — Мърсър посочи мъртвия мъж. — Той вероятно щеше да те убие, затова сега всички мислят, че си мъртва. Когато Кенджи бъде елиминиран, ще се върна да те взема. На около две мили оттук ме чака хеликоптер.

— Разбирам — спокойно каза тя. — Как ти е името?

— Повечето госпожици ме наричат сър Ланселот, но ти можеш да ми викаш Мърсър.

Джил го възнагради с усмивка. „Господи, колко е красива, дори в това състояние“ — помисли той.

Един от „тюлените“ измъкна трупа на Чин от бараката. Мърсър затвори вратата, но не я заключи, и погледна тялото.

— Кореец — възкликна той, разглеждайки лицето му. — Кой е той, по дяволите?

Морският пехотинец гледаше равнодушно, без да коментира.

Докато се приближаваха към бараката, Мърсър и екипът му бяха убили осем азиатски пазачи. Някои бяха в дрехи като на мъртвеца в краката му, а други — в цивилно облекло. Не отделиха време да огледат отблизо жертвите и предположиха, че са личните телохранители на Кенджи. Откритието, че убитите мъже са корейци, добавяше нов щрих към положението.

— Не знам на чия страна са тези типове, но ще допуснем, че не са съюзници. — Мърсър говореше по-скоро на себе си, отколкото на командосите. — Едва ли са знаели, че ще дойдем, затова елементът на изненадата е на наша страна, но доколко е резултатен срещу неизвестна сила?

Поведе ги към вътрешността на имението. Като използваха растителността за прикритие, те стигнаха до къщата за гости. Басейнът пред тях блестеше на светлината на подводните лампи. Къщата на Кенджи се намираше на двайсетина метра. Мърсър огледа задната част на двуетажната сграда с очилата за нощно виждане, взети от морските пехотинци, и преброи поне петнайсет въоръжени мъже, които бавно крачеха из стаите и оглеждаха имението.

Около пет минути му бяха нужни, за да осмисли положението. Разпореди се и командосите, без да задават въпроси, тръгнаха, сливайки се с нощта.

Чакането беше мъчително. Докато се подготвяше психически за предстоящата атака, той непрекъснато си представяше Джил Цу. Мърсър се усмихна. Как бе възможно да мисли за секс в подобен момент? Първият изстрел от автоматично оръжие раздра тишината.

Както им бе заповядал, „тюлените“ бяха заобиколили къщата и бяха открили огън. Мърсър хукна по моравата в задния двор, като молеше Бога хората в къщата да насочат вниманието си към звуците от престрелката и да не го забележат. Тичаше наведен, очаквайки изстрел от мъжете на втория етаж.