Джак Брул - Мисия „Вулкан“

Кенджи знаеше, че това не е решение. Джил трябваше да бъде елиминирана, но така и не можеше да събере сили да го направи. Желанието на Чин беше идеалната възможност. Джил щеше да умре, но Кенджи нямаше да цапа ръцете си.

Чин свали крака от бюрото. Кенджи очакваше, че ще се измъкне от стаята като разглезено дете, чийто баща е отказал да изпълни любимото му желание. Но младият мъж излезе, поглеждайки наперено Кенджи.

Джил не беше сигурна, но й се струваше, че отново е настъпила нощ — петата, откакто бе заключена в бараката за градинарски инструменти. Ако допреше ухо до малкия процеп под вратата, чуваше неспирното жужене на насекомите. Пролуката беше твърде тясна, за да погледне през нея, макар че това вече нямаше значение. В края на краищата, какво беше още една нощ?

Беше й хрумнало да оставя знаци на пода, като драска по бетона с остро камъче, за да проследява времето, но реши, че е безполезно. Знаеше, че ще бъде мъртва, преди да остави няколко резки. Не преставаше да се пита защо бе готова да умре, вместо да съобщи пропагандния материал, който Кенджи й бе дал. Дали почтеността й на журналист струваше повече от живота й?

Не. Джил можеше да го направи и да издекламира каквото й кажат. Можеше да гарантира оцеляването си, но после животът й нямаше да струва пукната пара. Не защото щеше да помогне на онова чудовище Кенджи или защото щеше да излъже обществеността. Джил щеше да разочарова себе си, а това беше нещо, което не можеше да стори.

През целия си живот тя бе гледала на света по личните си стандарти и нито веднъж не бе нарушила собствените си правила. Ако го направеше, щеше да излъже себе си. Джил си спомни за репортажа си за зависимостта от хероин сред учениците в Хонолулу. Шестнайсетгодишно момиче, което си купуваше дрога, като проституираше, отказа да признае, че е пристрастено към наркотиците. То обвини Джил, че е фалшифицирала снимката му, на която си инжектира хероин зад евтин хотел. Девойката бе лъгала себе си толкова дълго, че не можеше да признае дори вещественото доказателство за проблема си. Тя каза на Джил, че следите от убождания от спринцовка по ръцете й са татуировка.

Джил се страхуваше, че ако наруши личния си морален кодекс, ще започне да страда от натрапчиви самозаблуди като онази наркоманка. А да помогне на Кенджи, означаваше да наруши моралния си кодекс. Тя не можеше и не искаше да го направи и щеше да умре заради това.

Съзнанието й се бе изострило по време на самотата през последните няколко дни, подтиквано от същите инстинкти, които бяха запазили живота на човешките прадеди в равнините на древна Африка. Като всяко животно, и човекът можеше да усети опасността много преди да види или чуе заплахата. Джил знаеше, че около нея е възникнала нова опасност. Тя долавяше нещо лошо във въздуха, сякаш това беше физическо усещане.

Почувства го преди около час, предимно като напрежение в атмосферата, нещо като електричество, и скоро усети по-осезаемо доказателство за промяна.

Пазачите в имението на Кенджи се бяха умножили. По чакълената пътека край бараката се чуваха по-често стъпки на ботуши. Новите гардове вървяха по-ритмично и бяха по-бдителни от обичайната охрана на Кенджи. Но от половин час стъпките оредяха. Сякаш новите пазачи изчезваха в нощта. Минаваха покрай бараката на път за джунглата, но не се връщаха.

Изведнъж Джил чу други, по-бързи стъпки, и инстинктивно разбра накъде се е отправил човекът.

Стъпките спряха пред вратата и се разнесе дрънкане. Човекът пъхна ключ в ключалката, превъртя го и отвори. Джил скочи и отстъпи колкото е възможно по-назад.

Натрапникът беше млад, но се държеше пренебрежително като уморен от живота войник. Погледът му беше нагъл, а тънките устни — изкривени в подигравателна усмивка. На кокалестия му хълбок имаше кобур с пистолет.

„Ще ме изнасили и после ще ме убие — помисли тя, сякаш съобщаваше инцидент, случващ се на друг. — Скоро ще умра.“

Чин-Ху се приближи до нея, като свиваше и отпускаше пръсти в нервно очакване. Очите му бяха само тъмни петна на лицето. Приближи още, като лениво масажираше пениса си и се захили по-широко.

Нападателят беше дребен и едва десетина килограма по-тежък от нея. Джил може би имаше шанс да го отблъсне, ако пистолетът му останеше в кобура. Тя недоверчиво наблюдаваше как мъжът разкопча колана си и го пусна на пода. Пистолетът изтрака на бетона.

Вратата зад него беше отворена и я подканяше да се втурне към топлата прегръдка на нощта. Може би щеше да успее да се промъкне покрай него, преди да е извадил оръжието си. Очите й се плъзнаха покрай рамото му, за да обходят откритото пространство отвъд затвора й, и в същата част от секундата Чин-Ху преодоля последните няколко крачки между тях. Той я удари злобно, поваляйки я на земята.