Джак Брул - Реката на тайните

Но докато гледаше останките от древния бент, някога блокирал притока на Рио Туйра, Мърсър осъзна, че в легендата може би има зрънце истина. Доколкото знаеше, никоя древна цивилизация в Панама не бе строила такива сложни каменни структури. Главното местно племе куна било оставено на мира от испанците, защото било слаборазвито и не притежавало нищо ценно за ограбване. Плочите, които Гари бе разчистил, бяха от дялан камък и сигурно тежаха по един-два тона. Това не беше нещо, което да могат да направят куна, а и липсваха типичните кастилски орнаменти, което означаваше, че едва ли са дело на испанците. Мърсър не бе виждал руините на Мачу Пикчу и не можеше да е сигурен дали бентът е направен от същите майстори строители, но нямаше да се изненада, ако е така.

След бързеите имаше останки от основите на бента. Лодкарят намали скоростта на мотора и насочи лодката още по-навътре в джунглата, срещу течението на Реката на руините. Части от бреговете бяха наскоро разкопани и се виждаха кални дупки, които можеше да са дело само на Гари, докато е търсел съкровището. След десетина минути моторът спря да работи.

Хората в лодката очакваха да чуят шумните звуци на джунглата — птиците, насекомите и маймуните, но останаха стъписани от оглушителната тишина. Не се чуваше нищо освен плисъка на водата. Водачите се спогледаха обезпокоено.

Високо в небето прелетя лешояд.

Панамците казаха нещо на собственика на лодката и грабнаха карабините си.

— Какво казват? — попита Мърсър.

Мария не му обърна внимание и се включи в разговора. Гласът й се извиси във вик, който сложи край на спора. Тя се обърна към Мърсър.

— Иска да се върнем и да извикаме полицията. Мисли, че Гари и групата му са били нападнати от бунтовници.

— Кажи му да продължи напред — настоя Мърсър.

— Казах му. Намираме се само на километър от лагера на Гари.

Заплуваха нагоре под увисналите клони на дърветата. Тримата въоръжени мъже нервно оглеждаха джунглата. Нищо не помръдваше, с изключение на вълните, които се плискаха в бреговете.

Миризмата стигна до тях, преди да видят лагера. Мърсър я позна инстинктивно, сякаш сетивата му имаха генетично заложено знание за мириса на човешката смърт. Но пък от друга страна, той бе долавял миризмата на смъртта твърде много пъти, за да я забрави. Приличаше на смрадта на разложено месо, но много по-неприятна.

Лагерът на Гари се намираше на равна поляна досами водата. Имаше десетина палатки за персонала и една по-голяма, вероятно използвана за щаб. Труповете бяха пръснати из целия бивак. Някои лежаха на брега, сякаш бяха умрели, докато вадят вода, други бяха паднали на входовете на палатките. Останалите сигурно бяха вътре, защото около входовете се бяха събрали лешояди. Перушината им беше изцапана с кръв и вътрешности. Мърсър преброи петнайсет души — мъже, жени и няколко деца. Всички имаха огнестрелни рани.

Лодкарят отново заговори. Мърсър отмести поглед от касапницата и се вторачи в уплашения човек. Панамецът млъкна, преглътна и отклони очи — не можа да устои на изпитателния му поглед.

— Кажи му да се приближи до брега — без да се обръща, рече Мърсър.

Не се наложи Мария да превежда. Лодката се насочи към лагера. Мърсър взе въжето, скочи на брега и го завърза за един кол, забит дълбоко в тинята. Посочи водача на пазачите и му направи знак да го последва и да прати другите двама да обиколят поляната. Мария и лодкарят останаха в лодката. Четиримата мъже влязоха в бивака. Движенията им стреснаха лешоядите, които закрещяха възмутено и литнаха. Мърсър завърза кърпата си през устата и носа си.

Понякога мразеше да се оказва прав. Докато вървеше към голямата палатка, увереността, което го бе водила по света, го напускаше с всяка крачка. Страховете, които изпитваше, откакто го бяха нападнали в Париж, се бяха оправдали. Това не беше случайна атака на наркотрафиканти или бунтовници. Моментът беше подбран. Ако се съдеше по пораженията, нанесени от птиците, членовете на експедицията бяха избити най-малко един ден, преди да купи дневника на Лепине, точно след последния разговор между Гари и съпругата му, когато Гари бе казал, че иска Мърсър да види нещо. Гари беше по-близо до важно откритие, отколкото бе предполагал, и тази информация му бе струвала живота.

Мърсър влезе в голямата палатка и видя трупа на Гари. Облечен в къси панталони, ботуши и мръсна тениска, приятелят му лежеше прострян на брезентовия под. Дупката от куршум беше като грозно трето око в челото му. Въпреки ужасната рана загорялото му от слънцето лице беше спокойно, сякаш по-скоро беше озадачен от смъртта си, отколкото да се е опитал да се съпротивлява. Трупът му не беше в толкова лошо състояние като на другите — бе пощаден от лешоядите. Мърсър мислеше, че е подготвен за подобна сцена, но ръцете му се разтрепериха, когато се наведе да затвори очите на приятеля си.