Джак Брул - Реката на тайните

Измина много време, докато болката намаля достатъчно, за да е в състояние да говори.

Голямата палатка беше претърсена. Съдържанието на сандъците и кашоните бе пръснато по пода, компютърът беше строшен и леглото на Гари бе преобърнато, а завивките махнати. Много от техническите средства, ценни за сражаващи се бунтовници, бяха или разбити, или изоставени — предавателят, дрехите, мобилният генератор и касите с консервирана храна. Това доказваше, че атаката не е дело на колумбийски партизани. Мърсър не знаеше какво са търсили убийците, затова нямаше представа дали са го намерили, но подозираше, че основната им цел е била премахването на Гари като главен съперник. Претърсването беше номер, за да отклонят властите от вярната следа.

Излезе на безпощадната слънчева светлина и се приближи до лодката. Забеляза, че нападателите са застреляли и кучетата в лагера, две кози и пет-шест кокошки. Както при мъртвите хора, и по тях имаше учудващо малко кръв от огнестрелните рани. Мария се бе обърнала с гръб към лагера и гледаше бавно движещата се река.

— Съжалявам — каза той и сложи ръка на рамото й. Двамата стояха неподвижно няколко секунди, после Мърсър усети, че тялото й се разтърси от ридания. — Ако това може донякъде да те утеши, поне не се е мъчил.

Тя се обърна към него и Мърсър я прегърна.

— Това не ме утешава — промълви Мария.

Към тях се приближи Рубен, водачът на охраната. Махна с ръка, обхващайки лагера, и поклати глава. Бе претърсил района и не бе намерил жив човек, нито следа от нападателите. Точно както бе предположил Мърсър.

— Guardia Nacional? — попита Рубен. Имаше предвид дали трябва да съобщят на националната полиция.

— Si. — Мърсър кимна и повдигна брадичката на Мария, за да види лицето й. Гримът й се бе размазал малко, но очите й бяха ясни и безизразни. — Ще остана тук, докато Рубен се свърже с полицията. Мисля, че ти трябва да се върнеш в Панама Сити. Частният самолет още е в Ел Реал. Кажи на пилота да те закара вкъщи. Съгласна ли си?

— Добре. Ще… се погрижиш ли за Гари?

— Вероятно ще искат да го погребат утре в Ел Реал или може да уредя да го закарат със самолет в столицата.

Тя погледна към лагера.

— Не. Той обичаше джунглата. Трябва да бъде погребан тук.

— Тогава кажи на пилота утре сутринта да те върне за церемонията.

Мария се поколеба.

— Ние с теб ще отидем на църква в Панама Сити да се помолим за Гари, след като си свършиш работата тук.

Мърсър се изненада, че тя не иска да присъства на погребението на съпруга си, но не каза нищо. Взаимоотношенията им не бяха негова работа.

Рубен остана с Мърсър и изпрати двамата си другари с Мария в Ел Реал. Мърсър трябваше да плати още сто долара, за да продължи да ползва услугите им. Не мислеше, че убийците на Гари ще се върнат, но в Дариен действаха наркотрафиканти и партизани и той не искаше да е без въоръжена охрана.

Езиковата бариера бе преодоляна. Панамецът, изглежда, разбра желанието на Мърсър да тъгува мълчаливо за приятеля си и сам да разследва какво се е случило и го следваше на почетно разстояние. Почти шест часа оглеждаха района около лагера, взеха и едно очукано кану от фибростъкло, за да претърсят и бента. Строежът беше изумителен, но не разкри на Мърсър нищо за създателите си, нито какво е било истинското му предназначение.

Мърсър престана да разсъждава за древната загадка и се съсредоточи върху убийствата. Освен очевидната причина, че иманяри, по всяка вероятност подкрепяни от неизвестния китайски бизнесмен, бяха застреляли седемнайсет души, за да направят така, че атаката им да прилича на дело на колумбийски бунтовници, имаше друга, по-голяма мистерия, надхвърляща очевидните доказателства. Имаше твърде много необясними и странни неща, които не се вместваха във внимателно нагласената сцена. Спокойното изражение на Гари и липсата на кръв бяха най-очевидните доказателства, и колкото повече неща виждаше Мърсър, толкова повече аномалии откриваше.

Макар че убийците бяха отделили време да застрелят домашните животни, по-нататъшното разследване разкри, че някои от раните не са били фатални, а няколко кокошки не бяха застреляни, но въпреки това бяха мъртви като покосените от стрелбата с автоматично оръжие. Мърсър намери и няколко умрели маймуни и птици в храстите край лагера. Още по-озадачаващ беше фактът, че труповете им почти не се бяха разложили. Нямаше насекоми, които да се хранят с плътта им. Джунглата беше мъртва. Едва когато влезе в палатката, използвана за кухня, и видя безжизнените хлебарки, Мърсър проумя всичко — обрулените от вятъра дървета, тишината и спокойното посрещане на смъртта, изписано на лицата на повечето жертви.