Джак Брул - Реката на тайните

Външният мотор на лодката издаваше гърлено ръмжене, което правеше разговора невъзможен. От двигателя се разнасяше облак противен синкав пушек. Мърсър седеше на носа. Въздушната струя, предизвиквана от движението им, изсушаваше потта по ризата му. В краката му имаше евтина брезентова чанта с дрехи и други необходими неща. Зад него седяха местните водачи, които бе наел в Ел Реал, най-близкия град с летище до мястото, където работеше Гари.

Мария Барбър също беше в лодката — седеше между Мърсър и туземците. Безизразният й поглед бе вторачен в непроходимата джунгла около тях. Мария не беше такава, каквато си я бе представял Мърсър. Вече не приличаше на тъжната девойка от снимката, която му бе показал Гари. През годините, откакто бе направена, Мария бе заменила страданието, изписано в очите й, с обиграни маниери, подхождащи повече на жителка на Маями, отколкото на беднячка от предградията на Панама Сити. Цветът на кожата и чертите на лицето й показваха силно европейско влияние, което в Централна Америка все още се смяташе за признак на благородство, и тя сияеше от здраве. Въпреки суровата обстановка си бе сложила грим и червило и бе облечена в тропически дрехи, два пъти по-скъпи от онези, които си бе купил Мърсър. Цветът им беше само един оттенък по-тъмен от лицето й.

Мърсър се бе срещнал с нея в Давид, град близо до границата с Коста Рика. Обстоятелствата изискваха да пожертва удобството си, за да стигне по-бързо от Франция до Панама, затова той промени маршрута си и спести петнайсет часа. Пътува с авиолинии, за които изобщо не бе чувал, и смени нощния престой на Мартиника с три неспокойни часа сън на летище „Бенито Хуарес“ в Мексико. Мария слезе от частния самолет, който Мърсър бе наел за нея в Панама Сити, така, сякаш бе родена за подобно пътуване, облечена в семпла копринена рокля, с наниз от перли на врата и лъскави обеци. Обаждането му от телефонен автомат в Давид й бе дало само един час, за да стигне от апартамента си до летището, и изглежда, я бе заварило да се приготвя за елегантна сутрешна среща. Когато се ръкуваха, Мърсър долови отличителното ухание на парфюма „Обсешън“. Ноктите й бяха лакирани в лъскаво червено.

Макар че Мърсър й разказа за опита да бъде откраднат дневникът на Лепине, Мария не изглеждаше обезпокоена от мълчанието на съпруга си, което продължаваше вече двайсет и четири часа. При нормални обстоятелства Мърсър би приел обяснението, че Гари няма модерна техническа апаратура: все пак той не разполагаше с банкови сметки, на каквито се радваше Мърсър, откакто правеше анализи на неексплоатирани мини за мултинационалните минно-геоложки компании — но въпреки това връзката с дневника беше толкова ясна, че Мария би трябвало да се позамисли. Като се имаха предвид промените в нея, беше очевидно, че тя вече не е младата девойка, благодарна на Гари, че я е измъкнал от бедняшките предградия. Може би същите тези промени вече слагаха и край на брака им. Въпреки грешките си Гари беше честен и трудолюбив човек и живееше скромно. Мърсър не можеше да си представи, че жената пред него би прекарала повече от няколко часа далеч от удобствата на големия град.

От друга страна, Мария бе третата съпруга на Гари. Първите две го бяха напуснали, защото погрешно бяха предположили, че Гари ще се откаже от трудния си начин на живот. Мърсър реши, че и този брак се е отправил в същата посока.

Мария искаше да чака в Давид и отново да опита да се свърже с Гари, но Мърсър настоя незабавно да отлетят за провинция Дариен. Даде й достатъчно време да се освежи на летището, преди частният самолет да се понесе във въздуха и да се отправи към Ел Реал.

В крайречния град с население три хиляди души Мърсър я накара да наеме лодка и водачи, тъй като не знаеше испански. Местните жители познаваха Гари и собственикът на лодката поиска приемлива цена, при условие че вземат и тримата му братовчеди, въоръжени с карабини. Повечето наркотрафиканти и бунтовници действаха на север, близо до брега на Атлантическия океан, но никой не искаше да рискува с колумбийците.

Ел Реал бе на час и половина път зад тях. Лодката навлизаше все по-навътре в джунглата. Слънцето беше високо в небето и хвърляше отблясъци по реката. Водата беше тъмна като силен черен чай, сигурно от падналите листа. От време на време по бреговете се виждаха пясъчни плитчини и места, където завоите бяха изкопали малки скални тераси, но като цяло гледката бе скрита от джунглата — хаос от преплетени растения, дървета и лиани, през които не се виждаше нищо освен тънка ивица небе. Палитрата от багри включваше синьо небе, черна вода и милиони оттенъци на зеленото, от тъмносмарагдово до светломентово. И пъстрите проблясъци на птиците. Централната част на провинция Дариен беше едно от най-интересните места за любителите на птиците на света и в джунглата се мяркаха пера в поразително разнообразие от цветове. Толкова навътре в сушата малко птици бягаха от бръмченето на лодката.