Джак Брул - Хаос

Кали не изглеждаше убедена.

— Освен това наближава полунощ — продължи той. — Би трябвало да успеем да напишем доклада до сутринта, ако работим цяла нощ.

— Добре — отстъпи тя.

— Хари?

— Какво толкова — отвърна старецът. — Ще си почивам на воля, когато заспя вечния си сън.

— Задължен съм ти.

— Всъщност си ми задължен с двайсет хиляди, обаче от мен да мине. — И седна да работи по писмото от тридесет страници на Честър Бауи до Алберт Айнщайн.

Мърсър сложи кафе, а Кали отиде в банята за гости. Когато се върна, очите й бяха ясни и бистри, а косата й беше вързана на конска опашка. Беше си сложила гланц за устни.

— Мога ли да попитам защо държиш дамски принадлежности в банята за гости? — попита закачливо.

— На Хари са — отвърна Мърсър. — Тоя дърт развратник много си пада по козметика.

— Нещо ме притеснява — каза Кали, докато сядаше на бара. — Всъщност всичко ме притеснява, но това, което не разбирам, е как може да съществува плутоний в природна среда. Това физически е невъзможно.

— Ни най-малко. Плутоният се среща навсякъде в природата. По-трудно е да се обясни голямата му концентрация, но мисля, че знам отговора. Чувала ли си за Окло в Габон, Западна Африка? — Кали поклати глава.

— В началото на седемдесетте френска експедиция открива необичайни пропорции изотопи в няколко уранови залежа. Несъответствието било малко, но важно. Нещо било станало с урана.

— Отначало помислили, че пробата е замърсена в лабораторията или на място, но после изключили тази възможност — продължи той. — Единственото логично заключение било, че по някое време — по-късно разбрали, че е станало преди два и половина милиарда години — природният уранов залеж е достигнал критична точка.

— И се е стигнало до верижна реакция — заключи Кали. — Чела съм за това. Природен ядрен реактор, който функционира точно като атомна централа. В него е имало всички необходими елементи, гориво под формата на концентриран уран — 235. Имало е много вода, която да действа като регулатор, затова верижната реакция не е стигнала до експлозия, а освен това в скалата не е имало неутронни абсорбенти, които да предотвратят достигането на масата до критична точка.

— Точно така. Водата, която е достигнала до урановите залежи, е била с висока концентрация на калций, който е поел ролята на контролните пръти в атомна електроцентрала. Освен това водата е охлаждала реактора! достатъчно, за да се поддържа верижната реакция.

— И колко е продължила верижната реакция?

— Смята се, че между петстотин хиляди и един милион години.

— Наистина?

— На всичкото отгоре никой не е протестирал — пошегува се Мърсър.

— Мислиш ли, че рудата, която е открил Честър Бауи, е от друг ядрен реактор, подобен на този в Окло?

— С една съществена разлика. Тази, която е открил Бауи, е достигнала критична точка съвсем скоро, в противен случай плутоният би се разпаднал. Той има период на полуразпад около двайсет и четири хиляди години, така че размерът на реактора и съотношението на оставащия плутоний — 239 биха определили възрастта му. Ако трябва да направя предположение, бих казал, че е възможно да е на няколко милиона години, което за геологическите времена си е просто вчера.

Кали го изгледа смаяно.

— Не бях мислила за това. Възможно ли е да има други природни реактори… имам предвид по-млади?

Мърсър поклати глава.

— Съмнявам се. А дори да има, е много вероятно да са дълбоко в земната кора.

Кали замислено каза:

— Странно е, че първоначалното ми проучване на много случаи на рак в Африка ни доведе до природен източник на плутоний.

— И още по-странно, че някой е информирал още някой.

— Какво искаш да кажеш?

— Поли Фейнс. Когато го видяхме в Африка, предположих, че е нает от Хариби Дайс да му помага в революцията. Сега мисля, че е по-вероятно Дайс да е бил наемникът, който да защитава Поли и да му помогне да открие залежите.

— Точно така! По дяволите, как не се сетих. Поли всъщност е търсел плутония. Което ни довежда до тазвечерните посетители. Как се нарекоха?

— Еничари — отговори Мърсър. — Трябваше да се досетим, че става дума за терористи от Близкия изток.

— Какви са тези еничари?

— По време на Османската империя са били елитни войници, подчинени лично на султана. Едни от най-свирепите бойци в историята. Абсолютно безмилостни. Ако правилно си спомням, са станали толкова силни, че един от султаните през деветнайсети век е събрал друга войска и ги е избил до крак.