Джак Брул - Хаос

Мърсър изскочи от водата и изстреля два куршума в гърдите на терориста. И в същия миг осъзна какво се е случило. Дигата беше пробита и застоялата вода започна да нахлува през дупката, разширяваше я и рушеше стените. Течението ги повлече. Не можеха да запънат крака в калта на дъното, нито да се хванат за ронещите се стени.

Нивото на водата се повиши и безмилостният поток ги понесе. Мърсър изруга. Кали се вкопчи в ръката му. Излетяха през отвора и сякаш се носиха цяла вечност.

После се стовариха тежко, превъртяха се в течението и се плъзнаха надолу сред гъста утайка от вода и кал. Мърсър изпусна пистолета.

Паднаха в реката. Успяха да изпълзят на брега, давеха се и кашляха, едва си поемаха дъх. Вдигнаха глави и…

Мъжът пред тях беше огромен, почти два метра, с широки гърди и глава като гюле. И само мускули. Носеше бойни дрехи и кожен елек. Лицето му бе студено. Жалките фигури в краката му се отразяваха в слънчевите му очила. Кобурът на колана му беше достатъчно голям, за да побере картечница. Той извади незапалената пура от устата си и се изсмя презрително.

— Добре дошъл в ада, господин ЦРУ. — Извисяващият се застрашително бунтовник свали очилата си и се видяха хлътналите му фанатични очи. — Аз съм генерал Хариби Дайс… и скоро ще стана император.

Завързаха ръцете на Мърсър и Кали, повлякоха ги към селото и ги хвърлиха в една от малкото неразрушени колиби. Взеха им всичко, като особено старателно и дълго претърсваха Кали. Израженията им не оставяха съмнение какво я очаква, след като Дайс приключи с тях.

Двама бойци застанаха на пост пред колибата, а другите продължиха да опустошават селцето сред хор от писъци и изстрели.

— Няма страшно — прошепна Мърсър и затътри крака по пръстения под, за да се приближи до Кали. Дрехите им бяха мокри и въпреки тропическата жега и двамата трепереха.

— Да не си се побъркал? — изсъска тя. — Само след час ще те застрелят, а мен ще ме изнасилят и убият.

— Не. Слушай. Мисля, че не сме сами. Хлапакът, който падна в мината, беше застрелян в гърба, и мисля, че не улучих втория, преди да стигнем до изкопа. Убиха ги други хора, конкурентна фракция, може би дори правителствени войски.

— Дано. Но не е ли по-логично да са били застреляни от свои хора? Моля те, млъкни и ме остави да помисля за секунда.

Но Кали не получи секундата си. Хариби Дайс вмъкна огромното си туловище в кирпичената колиба с тръстиков покрив и сякаш понижи температурата с десет градуса с присъствието си. Не свали слънчевите си очила, въпреки че вътре цареше сумрак. Димът на пурата му замаскира смрадта на мизерия и нещастие.

От края на ножницата на камата му по прашния под капеше кръв. Той се приведе и се втренчи в пленниците.

— ЦРУ сигурно нямат високо мнение за мен, щом са изпратили само двама души, при това единият жена. — Говореше бавно, с плътен, властен глас.

— Не сме от ЦРУ — каза Кали и попречи на Мърсър да спечели малко време, като отговори на френски. — Аз съм от Центъра за контрол върху заболяванията, ЦКЗ.

— Аха — отвърна Дайс, сякаш беше чувал за тази институция. — Това е клонът на ЦРУ, който контролира заболяванията и ги разпространява в Африка, като се преструва, че ваксинира децата ни.

— Не, не е част от ЦРУ — разгорещено отговори Кали. — Дойдох да предотвратя разпространението на болестта. Надявам се да спася децата ви.

Той небрежно я зашлеви с опакото на ръката си. Мърсър се вцепени. Огромният пистолет на Дайс изведнъж се допря до челото му.

— Още една лъжа и ще я ударя с юмрук. Дошли сте тук да разпространявате СПИН и да ме заразите така, както ЦРУ се опита да убие брат Фидел, като напълни Куба с прасета.

Едва след няколко мига Мърсър проумя изопаченото тълкуване на Дайс. Водачът на бунтовниците мислеше, че атаката в Залива на прасетата наистина е нападение на прасета. В друго време и на друго място би се засмял.

— Вие сте убийци, изпратени да ме ликвидирате и да сложите край на моята революция. — Дайс пак се обърна към Кали. — Ти носиш болестта, нали? Аз трябва да те пожелая, защото си бяла. И когато свършим, ще ми кажеш, че си болна от СПИН.

— Да. — Кали явно се подиграваше на тъпотията му. — Дошли сме да те убием с болест, от която ще се мъчиш с години.

— А ти? — Той се обърна към Мърсър, без да отмества пистолета. — Каква болест носиш?

В същия миг Мърсър забеляза бял мъж, който мина пред отворената врата на колибата. Беше с бойни дрехи и носеше автомат. Движеше се с професионална лекота и грациозност, като сянка в пушека на горящите колиби. Сигурно беше от ООН, някой от белгийските войници, които пазеха Киву, бойци, изпратени на север да ускорят евакуацията. А щом имаше един, значи имаше и други. Мърсър погледна Хариби Дайс и се постара да отговори безразлично.