Джак Брул - Хаос

— Оптимизъм.

Африканецът се засмя.

— Това е нещо, което не можеш да разпространиш в Африка.

— Знам.

Чернокожият се изправи и прибра оръжието си в кобура.

— Мисля да не рискуваме с вас двамата. Обявявам ви за шпиони на ЦРУ и ви осъждам на смърт. Екзекуцията ще е по залез-слънце.

— Видя ли онзи човек? — попита Мърсър, щом Дайс излезе.

Кали се облегна на него и напрежението сякаш напусна тялото й.

— Да. Какъв е според теб?

— Мисля, че е миротворец от ООН. И сигурно не е сам. Те заемат позиции. Приготви се да побегнеш веднага щом атакуват. Можеш ли да си развържеш ръцете?

— Дори не ги усещам.

— Няма значение. Щом нападнат, ще пробием с ритници задната стена на колибата и ще се спуснем право към реката. Камионът е само на една миля надолу по течението. Трябват ни три минути преднина и ще избягаме.

Допълзяха до стената и подпряха крака в нея. Един-два силни ритника вероятно щяха да съборят цялата колиба. Стръмният бряг беше само на два-три метра. Мърсър за миг се изпълни с надежда и зачака атаката, но после тялото му се отпусна и той се замисли трескаво. Войниците на ООН сигурно бяха видели залавянето им и не би трябвало да чакат до последната минута, за да нападнат. Може и да не бяха много, но пък Мърсър сам беше убил Петима-шестима бунтовници, а нямаше тяхната военна подготовка. Вероятно имаше повече опит, но не притежаваше бойните им умения. Дори да не атакуваха цялата армия на Дайс, те знаеха къде държат него и Кали и можеха да ги спасят.

След още няколко минути Кали въздъхна:

— Грешим.

— Е, всички правят грешки.

Тя му се усмихна криво и имитира гласа на Хариби Дайс:

— „Това е нещо, което не можеш да разпространиш в Африка“. Ако навън наистина има сили на ООН, ще изчакат до залез-слънце и ще атакуват тогава. Аз бих постъпила така на тяхно място, но за нас ще е късно.

Познанията и за военната тактика противоречаха на онова, което му беше разказала за себе си. Мърсър отново се запита дали Кали не служи в армията.

— Коя си ти?

— Казах ти. Работя в ЦКЗ.

— А преди това колко време беше в армията?

— Какво те кара да мислиш, че…

— Необичайното ти спокойствие преди битка. Тя отмести поглед.

— През 2005 година бях пленена от въстаници сунити в Багдад. Никой не разбра, че съм изчезнала.

— Какво правеше там?

— Бях медик в Националната гвардия. Откъснах се от моята част точно преди да се натъкнат на засада. Нашите хора открили джипа ни чак след три дни и разбрали, че не съм единият от четирите изгорели трупа вътре. Минаха още пет дни, докато Специалните сили ме измъкнат.

Мърсър се накани да попита защо медиите не са отразили случая, но замълча. Военните цензори сигурно бяха потулили въпроса. Причините щяха да останат завинаги заключени в някоя папка — и в паметта на Кали.

Напрегнато мълчание изпълни колибата. Дори селото утихна.

— Не ме изнасилиха — след минута добави Кали.

— Моля?

— Казах, че не ме изнасилиха. Искам да го знаеш. В момента съм уплашена до смърт, но иракчаните не ме докоснаха, и си мисля, че и хората на Дайс няма да го направят.

— Радвам се. — Не можа да измисли какво друго да каже.

Протегна ръка, доколкото му позволяваше въжето на китките, и стисна пръстите й. Зачакаха спасението, което изглеждаше все по-малко вероятно с всяка секунда.

Половин час преди слънцето да залезе, угасна и последната искра на надежда, защото белият войник, когото бяха видели, неочаквано влезе в колибата. На светлината на фенера, който носеше, се видя, че е грамаден като Хариби Дайс и също толкова мускулест. Чертите му бяха източноевропейски. Имаше оредяла руса коса и дебели отпуснати устни. Единото му око беше скрито под черна превръзка, която не можеше да покрие белега, спускащ се от слепоочието до носа му. Другото му око беше насълзено, синьо и малко, и изпълнено със злоба. Нараняването явно го беше увредило, защото превръзката беше влажна от сълзене и той разсеяно я бършеше с пръст, докато гледаше двамата пленници.

Мърсър познаваше този тип хора. Мъжът явно беше от Специалните сили на бившия Варшавски договор и след разпадането му бе станал наемник. Презрително отблъснати от страните, които ги бяха направили убийци, мнозина елитни войници продаваха уменията си на свободния пазар. Докато западните правителства съсредоточаваха усилията си да попречат на руските ядрени учени да продават уменията си на терористични организации, редица висококвалифицирани войници се бяха включили в същите терористични групировки, за да обучават следващото поколение бойци. Страхът, че ядрено устройство може да попадне в лоши ръце, беше напълно реален, но вероятно по-непосредствената заплаха бяха хилядите фундаменталисти с умения, съперничещи на най-добрите специални сили в света.