Джак Брул: Хаос

Хари разбра, че му е простено, и на сбръчканото му лице се появи усмивка.

— Ти си пич и изобщо не ме интересува какво говорят за теб другите.

— Да пием за това — заяви Кали и тримата пресушиха чашите си. Тя отиде до бара, за да ги напълни пак. — Обаче не разбирам нещо.

— Какво? — попита Мърсър.

— Сигурни сме, че еничарите са потопили „Уедърби“ в река Ниагара, но решихме, че не са отговорни за възпламеняването на „Хинденбург“. Руснаците ли са го взривили, или са си го гръмнали нацистите?

— Опасявам се, че това е още една загадка върху купчината други. По дяволите, в края на краищата може да е било нещастен случай.

— Но не го вярваш.

— Не. Не харесвам случайните съвпадения. Някой е искал да попречи на Честър Бауи да разкаже на света за плутония. Никога няма да разберем кой е бил.

6 май 1937 година

Принстън, Ню Джърси

Валеше. Вечерта вече преминаваше в нощ. Не беше освежаващ пролетен дъжд, а нещо тъмно и страшно, което кара хората да си стоят вкъщи и да се гушат под одеялата. Принстън сякаш беше опустял. Единственото движение беше поклащането на още голите клони на дърветата.

Иззад една кола излезе сянка и тръгна към бялата двуетажна къща. Номерът й, 112, беше прикрепен към стъпалата, водещи към широката веранда. Къщата беше непретенциозна, с черни капаци на прозорците и малка морава отпред. Непознатият не беше идвал тук, но редовно си пишеше с обитателя й.

Похлопа на вратата. Костюмът му беше мокър и тъй като не носеше шапка, дългите му коси бяха провиснали покрай яката на мазни кичури.

На прага застана жена на петдесетина години, слаба, с прошарена коса и изпито строго лице. Приличаше на куче пазач. Не каза нищо, само гледаше раздърпания непознат с гъсти мустаци и безчувствени очи.

— Той тук ли е? Трябва да говоря с него.

Мъжът имаше силен акцент, по-гърлен от родния немски език на жената.

— Не иска да вижда никого тази вечер. Вървете си. — Тя посегна да затвори вратата, но непознатият вдигна ръка и я блъсна навътре. Стъклото на прозорчето издрънча.

— Не може да влезете — настойчиво каза жената. Непознатият не обърна внимание на възраженията й и нахлу в преддверието. Обувките му шляпаха по пода. Огледа се и присви очи.

— Тук ли си? — извика.

От вътрешността на къщата се чу глас.

— Wo ist 9 9 Кой е (нем.) — Б. пр. , Елен?

— Някакъв мъж, хер доктор — отговори Елен Дукас също на немски. — Не го познавам, но не ми харесва.

Най-известният учен на своето време излезе от кухнята. Беше с торбест панталон и вълнена жилетка. Косата му беше разрошена и целият миришеше на тютюн за лула. Обикновено беше дружелюбен, но сега около очите и устата му имаше бръчки на безпокойство и тъга.

Втренчи се в мъжа, от когото капеше вода по килима, но изглежда, не го позна веднага. После очите му се отвориха широко — бе осъзнал кой е.

— Как можа да го направиш, Никола? — изрева обвинително Алберт Айнщайн Никола Тесла срещна пронизващия му поглед.

— Трябваше да ти попреча, Алберт. Не можех да те оставя да отприщиш този ужас над света.

— Разбрах, че си ти, веднага щом чух новината по радиото.

— Познавам един анархист, хърватски емигрант, който с удоволствие се съгласи да ми помогне — предизвикателно отвърна Тесла. — Ти не ми остави избор. Да ти пиша за природните трансуранови елементи беше само интелектуално упражнение. Не трябваше да се опитваш да ги откриваш. — Ти луд ли си? — попита Айнщайн, макар да знаеше, че хърватският изобретател наистина не е с всичкия си. — Мислиш ли, че взривяването на дирижабъл, пълен с невинни, ще попречи на други да търсят такива елементи? Господи, след няколко години ще можем да ги създадем в лабораторни условия.

— С каква цел? — попита Тесла. — И двамата знаем, че подобни изследвания ще доведат само до един резултат. Ние с теб сме единствените хора на света, които могат да предскажат смъртта и опустошенията. Не трябва да разпространяваме тези знания.

— Никола, разбери, че се задава война за душата на човечеството. Трябва да сме подготвени. Въпрос само на време е Хитлер да превземе повече територии, отколкото Германия изгуби след войната, а сблъсъкът между Америка и Япония е неизбежен. С Едуард Телър, Енрико Ферми и Лео Сцилард разбираме това и работим върху план да имаме оръжието преди нацистите. Можем да предотвратим световна война, като започнем с демонстрация на мощта му, но се нуждаехме от плутония, инак щеше да ни отнеме цяло десетилетие, докато направим бомба. Смятахме да кажем на американския президент веднага след анализа на пробата, която Бауи ни носеше от Африка. Ако бяхме започнали да работим веднага, според Телър с няколко килограма плутоний до 1939 година щяхме да имаме действащо оръжие. А сега трябва да чакаме и да се молим Бауи да е изпратил руда по друг кораб. Ако не е успял, всичко е загубено, защото само той знаеше къде е мината. Без атомно оръжие няма какво да попречи на онзи австрийски изверг да завладее цяла Европа или на японските милитаристи да продължат с експанзията си. Ти не само уби пътниците на „Хинденбург“, но и осъди на безсмислена смърт милиони други.