Клайв Къслър - Бяла смърт

Копието полетя във въздуха като размазана метална черта. Бе хвърлено толкова майсторски, че описа висока дъга и улучи беглеца точно между лопатките. Човекът падна, забоден като пеперуда в колекция. Междувременно шефът се бе обърнал и дори не погледна дали е улучил.

Цялата сцена с пресеченото бягство и убийството продължи само секунди. Найтхоук я бе наблюдавал замръзнал на място, но сега се хвърли напред въпреки опитите на Грийн да го задържи, излезе от скривалището им и се втурна към трупа на братовчед си.

Грийн се хвърли след младия индианец и го събори на земята. Секунда по-късно скочи и го задърпа за яката. Двамата ясно се виждаха на ярката светлина на прожекторите. Найтхоук видя насочените към тях дула и инстинктите надделяха.

Втурнаха се към гората. Проехтяха изстрели и Грийн падна. Найтхоук спря и понечи да помогне на приятеля си, но куршумът бе улучил Грийн в тила и бе пръснал черепа му.

Найтхоук се обърна и побягна. Около краката му изригваха гейзери пръст. Куршумите раздробяваха клоните над главата му. Той тичаше с всички сили под дъжда от вейки и листа. Накрая стигна до езерото и краката му затопуркаха по кея.

Видя джетовете и му се прииска Грийн да беше запазил поне един ключ. Извади ловджийския нож от колана си, сряза въжетата и избута джетовете и скутерите колкото можеше по-далеч от кея. Махна покривалото на кануто, скочи в него и започна да гребе като обезумял. Беше вече навътре в езерото, когато видя пламъчетата от района на пристанището и чу автоматични откоси. Преследвачите му стреляха на сляпо и куршумите им улучваха водата далеч встрани.

Кануто летеше по езерото и Найтхоук скоро се озова извън обсега на стрелба. Продължи да гребе с всички сили. Ако успееше да стигне до отсрещния бряг, щеше да им се изплъзне в гъстата гора. Във водата никога не бе съвсем тъмно — тя улавяше и усилваше дори и най-малката светлинка. Изведнъж езерото около него започна да блести, сякаш бе пълно с някакъв луминесцентен химикал. Той се огледа и видя, че светлината не идва от езерото, а е отражение.

Зад него към небето се бе насочил широк сноп светлина. Куполът се отваряше. Въздушният кораб бавно се издигаше във въздуха. Когато се озова на няколко десетки метра над дърветата, обърна и се насочи към езерото. Осветен от зловещата светлина отдолу, балонът приличаше на отмъстително чудовище, изпълзяло от някакъв побелял от времето мит. Вместо да се движи по права линия, дирижабълът зави рязко и полетя покрай брега. В долната му част се появиха лъчи на прожектори и запълзяха по повърхността на езерото.

След като направи първия си курс, цепелинът зави и полетя успоредно на него. Вместо да лети безразборно над езерото, той го претърсваше из основи, движеше се подобно на сенокосачка. Найтхоук гребеше с всички сили, но бе въпрос само на минути, преди танцуващите по водата прожектори да открият кануто.

Дирижабълът направи нов завой и полетя в посока, която щеше да го изведе точно над кануто. Найтхоук знаеше, че му остава една-единствена възможност. Извади ножа си и проби дупка в дъното. Студената вода напълни лодката и стигна до кръста му. Беше потънал до шията, когато цепелинът се озова почти точно над него. Гърленият рев на двигателите заглуши всички останали звуци.

Найтхоук сви глава и задържа потъващото кану, за да не му позволи да изплава. Водата отгоре побеля от движещите се лъчи на прожекторите, после отново почерня. Той остана под повърхността колкото можеше по-дълго, след което изплува, за да си поеме глътка въздух.

Дирижабълът бе обърнал за поредния тегел. Найтхоук различи и друг звук, освен боботенето на двигателите му — воя и ръмженето на джетовете. Явно някой разполагаше с резервни ключове. Заплува под ъгъл, по-надалеч от селото.

След минута видя носещите се с огромна скорост по езерото светлини. Джетовете летяха право към опустялото село. Найтхоук продължи да плува, докато не усети под краката си мека тиня. Изпълзя изтощен на брега, но остана да си почине само колкото да изстиска водата от дрехите си.

Светлините в езерото се приближаваха към него.

Той хвърли последен печален поглед към отсрещния бряг, после се стопи между дърветата като измокрено привидение.

Таксито отби по дългата чакълена алея във Феърфакс, Вирджиния и на бронзовото лице на Остин цъфна широка усмивка. Той плати на шофьора и изтича нагоре по стълбите на викторианския навес за лодки, част от старото имение, обърнато към река Потомак. Остави багажа си на земята, огледа комбинацията между кабинет и бърлога и в ума му зазвучаха познатите думи на Робърт Луис Стивънсън.