Клайв Къслър - Бяла смърт

— Изразили са се повече от ясно — каза Остин.

Дзавала се огледа и попита:

— Та значи можем ли да заобиколим тази малка канавка?

— Ще се наложи да вървим още шестнайсет километра през гъста гора — отвърна Бен. — Това е най-тясната част. Езерото е на осемстотин метра оттук.

— В един от филмите за Индиана Джоунс нашият човек мина над бездната по невидим мост — подметна Дзавала.

— Искайте, и ще ви се даде — каза Остин, свали раницата си и извади найлоново въже и компактна сгъваема кука.

Дзавала се опули.

— Никога не преставаш да ме изумяваш, амиго. Аз пък си мислех, че съм се приготвил добре, защото си взех швейцарско ножче с тирбушон. Обзалагам се, че си скътал някъде и бутилка вино.

Остин извади макара и ремъци.

— Преди да ме номинираш за значката „Заслужил бойскаут“, ще призная, че Бен ме предупреди, че ще трябва да преодолеем рова, преди да се покатерим по стените на замъка.

Махна да му направят място, пристъпи опасно близо до ръба, завъртя куката над главата си и я хвърли. Първият опит не успя — куката се удари в стената на пропастта. При двата следващи опита не успяха да закачат нищо. На четвъртия път куката се заклещи между някакви скали. Остин завърза другия край на въжето за едно дърво и провери с тежестта си дали куката ще издържи. След това закрепи макарата и ремъците, пое дълбоко дъх и направи крачка в празното.

Имаше чувството, че лети като ракета. Храстите омекотиха кацането му. С помощта на допълнителното въже Дзавала издърпа макарата, закрепи раницата на Остин и я пусна. След прехвърлянето и на останалия багаж дойде ред на Дзавала и Бен, следвани от двамата баски.

Продължиха през гората и скоро видяха блуждаещи светлинки — примигваха сред дърветата като огньове на цигански катун. До ушите им достигна приглушеният шум на работещи машини.

Бен вдигна ръка да спрат и прошепна:

— Сега вече можете да се безпокоите за охраната.

Дзавала и баските свалиха оръжието си от раменете, а Остин разкопча кобура си. Беше изучил сателитните снимки на комплекса, за да си изясни колкото се може по-добре плана му, дори и без купола. Бен му бе помогнал да запълни празнините.

Хангарът на цепелина се намираше близо до езерото, заобиколен от мрежа асфалтирани алеи и пътища, които свързваха няколко приличащи си една на друга сгради, скрити в гората. Остин каза на Бен да го отведе до мястото, откъдето бе видял купола. Другите останаха да чакат, а те двамата тръгнаха през гората до края на асфалтирания път, осветен от слаби, високи до глезена лампи. След като се увериха, че районът е чист, пресякоха бързо пътя и отново потънаха в гората.

В един момент Бен спря, вдигна ръце като сомнамбул и закрачи към дърветата, които им препречваха пътя. Спря пак и прошепна на Остин да направи същото. Той го послуша и тръгна с протегнати ръце. Стигна до тъмните стволове… но вместо груба кора напипа гладка хладна повърхност. Долепи ухо до стената и чу тихо бръмчене. Отстъпи крачка назад и отново видя стеблата на дърветата. Адаптивния камуфлаж несъмнено го очакваше страхотно бъдеще.

Бързо се върнаха при другите. Остин предложи да претърсят спомагателните сгради. Щяха да се съберат отново след петнадесет минути.

— И не се захласвайте по ескимоски — каза Дзавала, докато потъваше в мрака.

Пабло се поколеба.

— Ами ако ни открият?

— Ако имате възможност, неутрализирайте тихо всеки, който ви види — отвърна Остин. — А ако не се получи и се вдигне шумотевица, отстъпете по пътя, по който дойдохме.

— А аз? — попита Бен.

— Ти направи достатъчно, като ни доведе дотук. Почини си.

— Не мога да си почивам, докато близките ми са в беда.

— Тогава върви плътно зад мен. — Остин не можеше да го вини, че иска да открие близките си. Извади револвера и изчака останалите да изчезнат в мрака. Даде знак на Бен да го следва и двамата бързо се запромъкваха покрай пътя — предпочитаха скоростта пред прикритието.

Чуваха шум откъм езерото, но пътят пред тях бе чист и скоро се озоваха пред дълга ниска постройка. Охрана не се виждаше.

— Почваме ли?

Влязоха. Сградата се оказа склад. Направиха бърз оглед и тръгнаха към мястото на срещата. Дзавала се появи след няколко минути.

— Попаднахме на склад — каза Остин. — Ти намери ли нещо интересно?

— Иска ми се да не бях — отвърна Дзавала. — Отказвам завинаги рибата и пържените картофки. Мисля, че се натъкнах на главната люпилня на франкенрибата.

Описа странните деформирани създания, които бе видял в проверената от него сграда. Присъщото му спокойствие можеше да се наруши много трудно, но от тона му бе ясно, че е потресен от мутиралите чудовища в аквариумите.