Клайв Къслър - Бяла смърт

Изстрелите не бяха силни, но в безмълвието на нощта сигурно бяха прозвучали като топовни гърмежи, защото Трокмортън и неколцина от екипажа изскочиха на палубата.

— О… — възкликна Трокмортън. — Чухме шум и… Боже мой… — Професорът видя пистолета в ръката на Гамей.

— Просто реших да се поупражнявам в стрелба.

От водата се чуваха гласове. Един от екипажа отиде до борда и се заслуша.

— Май някой има нужда от помощ. Няма да е зле да пуснем лодката.

— На ваше място не бих го направил — каза Пол с обичайния си спокоен тон, но желязната нотка в гласа му не можеше да се сбърка. — Тези типове ще се справят чудесно и сами.

Трокмортън се поколеба, но накрая отстъпи и каза на хората от екипажа:

— Всичко е наред. Искам да поговоря с гостите ни насаме.

Моряците се прибраха в каютите си.

— А сега, приятели, бихте ли ми казали какво точно става тук? — попита Трокмортън.

— Ще ида за кафе — обърна се Гамей към съпруга си. — Може да продължи цяла нощ.

След няколко минути се върна с три димящи чаши и каза:

— Намерих една бутилка уиски и капнах по малко. Реших, че може и да ни потрябва.

Като се редуваха, двамата споделиха подозренията си за кроежите на „Океанус“ и ги подкрепиха с доводи от различни източници.

— Това са ужасни обвинения — каза Трокмортън. — Имате ли неоспорими доказателства за този безобразен план?

— Мен ако питате, доказателството се намира в хладилника ви — отвърна Гамей. — Имате ли други въпроси?

— Да — след кратък размисъл каза Трокмортън. — Има ли още уиски?

Гамей предвидливо бе прибрала бутилката в джоба си. След като доляха в кафето и отпиха, Трокмортън каза:

— Връзките на Фредерик винаги са ме притеснявали, но смятах — предполагам, прекалено оптимистично — че с времето здравият разум на учения ще надделее над комерсиалните интереси.

— Нека ви задам един въпрос във връзка с предположението, според което работим — каза Гамей. — Възможно ли е да се унищожат местните рибни популации и да се заместят с тези франкенриби?

— Напълно е възможно, и ако някой е готов да го направи, това е доктор Баркър. Това обяснява много неща. Още ми е трудно да повярвам, че доктор Баркър е с тази банда. Но в последно време се държеше странно. — Изведнъж Трокмортън примигна, сякаш току-що се събуждаше. — А тези изстрели… Някой се е опитал да се качи на кораба, нали?

— Или щеше да се опита — каза Гамей.

— Трябва да уведомим властите колкото се може по-скоро!

— Не знаем къде е мястото на тази фабрика в цялата картинка — каза Гамей с тон, представляващ комбинация от увереност и женска твърдост. — Кърт смята, че може да е важна, и иска да я държим под око, докато не си свърши работата.

— Това не е ли опасно за хората на борда?

— Не е задължително — каза Пол. — Ще останем на пост, но ви съветвам да поръчате на капитана да е готов за бързо отплаване. Все пак се съмнявам, че приятелите ни ще се върнат, особено след като ги лишихме от момента на изненада.

— Добре — каза Трокмортън и решително стисна зъби. — Мога ли да направя още нещо?

— Да — отвърна Пол. Взе уискито от Гамей и наля на Трокмортън още една доза, за да му успокои нервите. — Можете да чакате.

Хората на SOS се препъваха слепешком през гъстата гора, блъскани безцеремонно от стражата. Тери се опита да разгледа по-добре мъчителите им, но единият я сръга толкова грубо с дуло в гърба, че одра кожата й. По бузите й потекоха сълзи от болка. Тя прехапа устни и потисна желанието си да изкрещи.

Гората бе тъмна, само тук-там между стволовете се мяркаха светлини. После дърветата оредяха и скоро се озоваха пред една постройка. Вратата й бе осветена от външен прожектор. Бутнаха ги да влязат и ги развързаха. После охраната затвори плъзгащата се метална врата и заключи.

Миришеше на бензин. По пода имаше мазни петна — очевидно постройката бе някакъв огромен гараж. Нямаше никакви превозни средства, но помещението съвсем не бе празно. До отсрещната стена като уплашени кутрета се бяха скупчили трийсетина души — мъже, жени и няколко деца. Мизерното им положение бе изписано на измъчените им лица. В очите им ясно се виждаше ужасът от новодошлите непознати.

Двете групи се гледаха предпазливо. След известно време един мъж, който досега седеше с кръстосани крака на земята, стана и се приближи. Лицето му бе набръчкано като стара кожа, дългата му сива коса бе вързана на опашка. Под очите му имаше тъмни кръгове, дрехите му бяха мръсни, но въпреки това около него се усещаше аурата на достойнство. Когато заговори, Тери се сети защо й изглежда толкова познат.