Дъглас Престън - Маршрут 666

Но насреща се включи телефонен секретар.

Понечи да вземе вестника, после безсилно отпусна ръце. Всеки момент очакваше появата на разпенения Уокси, който с положителност ще бъде притеснен от новото убийството в парка и кратките срокове за разкриването му, поставени от шефа. Примижа от отвращение при тази мисъл, но беше толкова изтощен, че побърза да отвори очи. След нощното катерене в околностите на замъка Белведере успя да дремне някакви нищожни два часа и в момента се чувстваше като пребит.

Стана и пристъпи към прозореца. Долу, сред сивите сенки на града, чернееше малък правоъгълник: игрището на 362-ро училище, по което сновяха детски фигурки, заети в игра на дама и гоненица, вдигайки шум до Бога по време на краткото междучасие. Всичко бих дал да съм на тяхно място, горчиво поклати глава той.

Поредният поглед към бюрото го осведоми, че гневно захвърленият вестник бе съборил портрета на Вини младши — десетгодишното му синче. Наведе се да го вдигне и неволно се усмихна на ухиленото хлапе, което го гледаше от снимката. Веднага се почувства по-добре и бръкна за пура в страничния джоб на якето си. Майната му на Хорлокър. Каквото има да става, ще стане.

Запали, метна клечката в пепелника и пристъпи към картата на западната част на Манхатън на черната дъска. Районът на неговия участък бе изпъстрен с червени и бели карфици. Легендата беше отпечатана с курсив в долния край: белите маркират съобщенията за изчезнали лица през последните шест месеца, а червените — убийствата, съвпадащи по стил с този на търсения извършител. Придърпа пластмасовия пепелник и измъкна топлийка с червена глава. Потърси мястото на Главния резервоар в района на Сентрал Парк и внимателно я забоде в южния му край. После се дръпна, загледан в картата, сякаш се мъчеше да проникне в същината на проблема през видимата му част.

Численото съотношение между белите и червени карфици бе десет към едно. Разбира се, повечето от тях нямаха връзка с текущото разследване. В Ню Йорк хора изчезват всеки ден, по най-различни причини. Но въпреки това бройката им беше прекалено голяма — почти три пъти над нормалната за последните шест месеца. Особено в района на Сентрал Парк. След продължително взиране започна да му се струва, че местопроизшествията май не са пръснати произволно. Усещаше някаква скрита връзка между тях, но не успяваше да я установи.

— Мечтаете ли, лейтенант? — обади се познат, леко дрезгав глас зад гърба му. Дагоста изненадано се обърна и се озова лице в лице с Хейуърд, вече официално прикрепена към разследването заедно с Уокси.

— Да си чувала, че е редно първо да се почука? — тросна й се той.

— Ами, чувала съм. Но бързах да ви донеса това, което поискахте… — Дългите й пръсти стискаха дебело руло компютърни разпечатки. Дагоста го дръпна и започна да го развива. Още убийства на скитници през периода, повечето в поверения на Уокси район в западната част на Сентрал Парк. Всичките неразкрити, естествено.

— Пресвети Боже! — промълви Дагоста и поклати глава: — Все пак трябва да ги отбележим. — Започна да диктува местопрестъпленията, а Хейуърд забождаше карфици на съответните места по картата. За момент спря и погледна гъстата, блестящо черна коса, която обрамчваше бялото й лице. Радваше се, че бяха я командировали в екипа му, но, разбира се, не го показваше. Несломимата й самоувереност бе като оазис в пустинна буря, а той с въздишка си призна, че и външният й вид не дразни окото.

Отвън се чуха забързани стъпки и високи гласове, последвани от падането на нещо тежко. Дагоста намръщено кимна на подчинената си да провери какво става. Последваха нови викове, сред които висок и писклив глас споменаваше името му.

Обзет от любопитство, той отвори вратата и надникна навън. В коридора пред отдел „Убийства“ двама полицаи се бореха с дрипав и невероятно мръсен мъж. Хейуърд вече беше там. Готово да се намеси в подходящия момент, дребничкото й тяло беше стегнато като пружина. Очите му пробягаха по сплъстената коса, нездравата кожа и изпосталялата от недохранване фигура, на гърба на която се поклащаше неизбежният черен чувал за боклук. Там без съмнение се гушеха всичките земни притежания на този нещастник.

— Искам при лейтенанта! — изкрещя човекът. — Имам информация за него и настоявам…

— Предай я на мен, мой човек — опита се да го убеди единият от полицаите, хванал с видима погнуса мърлявия пеш на дрехата му. — Лейтенантът е зает.

— Ей го там! — викна скитникът и насочи мръсния си показалец към Дагоста. — Значи не е толкова зает! Пусни ме или ще се оплача, ясно? Ще се обадя на адвоката си!