Дъглас Престън - Маршрут 666

— Защо тогава не съм ти виждал очите почти две години? — любопитно го погледна Дагоста. — Едва ли има друг град по света, който ще ти предложи по-богат подбор от интересни случаи.

— Не и за мен — наклони глава Пендъргаст.

Лейтенантът се обърна към Хейуърд и промърмори:

— Това е единственото хубаво нещо, което ми се случва от началото на разследването.

Бледосините, странно контрастиращи с мръсотията очи на агента бавно се местеха по лицата на събеседниците му.

— Ласкаеш ме, Винсънт. По-добре да се залавяме за работа. След като външният ми вид се оказа достатъчно убедителен за вас двамата, възнамерявам да го изпробвам и под земята, при това в най-скоро време. От вас очаквам да ме вкарате в час.

— Значи приемате, че случаят „Уишър“ и убийствата на бездомниците са свързани? — попита Хейуърд, все още запазила известни съмнения към посетителя.

— Абсолютно, сержант… Хейуърд беше, нали? — рече Пендъргаст и изпъна гръб. — Случайно първото ви име да е Лора?

— И какво, ако е? — отвърна сдържано младата жена.

Пендъргаст се отпусна отново назад.

— Чудесно — тихо промълви той. — В такъв случай позволете да ви поздравя за статията ви в списание „Социология на отклоненията“ миналия месец. Изключителен анализ на йерархията в подземното общество.

Хейуърд видимо се притесни, лицето й пламна. Явно не беше свикнала на комплименти.

— Сержант? — любопитно я погледна Дагоста.

— Предстои да защитя дипломна работа в Нюйоркския университет на тема „Кастовата структура на подземните общества“ — поясни тя, като продължаваше да гледа встрани. След това се извърна рязко и предизвикателно го погледна в очите, очевидно очакваше някаква подигравка.

— Но това е много хубаво! — възкликна лейтенантът, малко изненадан от агресивния тон. Защо не му е казала досега? За тъпак ли го е вземала?

— Но защо публикувате в такова неизвестно издание? — поинтересува се Пендъргаст. — Бих казал, че бюлетинът на правоохранителните органи е по-подходящо място.

— Шегувате ли се? — усмихна се Хейуърд, успяла да възвърне самоувереността си.

И Дагоста разбра. Жена, при това дребна на ръст, тя трудно се справя в прочистващия отряд на транспортната, пълен с мускулести грубияни. И по тази причина държи в тайна научните си изследвания върху контингента, да не говорим за престижните научни степени. Представи си как биха я емнали онези главорези и поклати глава.

— Разбирам — кимна Пендъргаст. — За мен беше удоволствие да се запознаем, но хайде да се залавяме за работа. От вас ще искам да ми представите протоколите и анализите от местопрестъпленията. Колкото повече научим за тайнствения свят на метрото, толкова по-скоро ще го пипнем. Или ще ги пипнем. Не е изнасилвач, нали?

— Не е.

— Може би е фетишист. Той или те явно се радват на сувенирите си. Ще трябва да проверим базата данни за неизявяващи се в последните години серийни убийци или склонни към насилие типове. Пък и не би било зле да се пусне и една програмка за статистически анализ на всички жертви. Може още един път да се систематизират всички случаи на изчезнали. Ще проверим всеки признак за сходство, колкото и незначителен да е той.

— Аз ще се заема с това — обади се Хейуърд.

— Чудесно — кимна Пендъргаст, стана и пристъпи към бюрото. — Сега, ако може да прегледам материалите…

— Настанявай се — отвърна Дагоста и сбърчи нос. — Премяната ти е прекалено автентична, ако се сещаш, какво имам предвид.

— Такава е — каза Пендъргаст небрежно и седна. — Изпипана до съвършенство. Сержант Хейуърд, бихте ли ми подали…

Марго седна в огромната актова зала, разположена дълбоко в недрата на старата сграда на Природонаучния музей. Очите й любопитно огледаха елегантното помещение, построено през далечната 1882 година. Над стените, покрити с дъбова ламперия, се извисяваха внушителни сводове. По цялото протежение на залата, между ламперията и тавана, преминаваше дълъг орнаментиран фриз, върху който бе представена историята на еволюцията в цялото й величие: от красиво изработени низши организми до доминиращата фигура на човека.

Тя спря вниманието си върху последното изображение. Човекът беше облечен в дълго палто, с висок цилиндър и бастун в ръка — едно внушително свидетелство на раннодарвиновата представа за еволюцията: устойчиво, непрекъснато развитие от простото към сложното, увенчано с Човека — най-висшето творение на природата. Марго знаеше, че съвременното виждане е доста по-различно. Еволюцията се оказа доста по-хаотично движение, объркано и пълно със задънени улици и неочаквани завои. Доктор Фрок, седнал в инвалидната си количка на пътеката край нея, бе ученият, чиято теория за частичната еволюция имаше колосален принос за утвърждаването на тази теза. И ето че съвременните еволюционни антрополози вече не разглеждаха човека като апотеоз на развитието, а само като завършващ етап на незначително негово разклонение в огромното семейство на бозайниците. А и самата дума „човек“ загуби своето лустро, помисли с удовлетворение тя. Което беше огромен положителен напредък в мисленето.