Дъглас Престън - Маршрут 666

— Бъди спокоен — леко се усмихна Марго.

Помълчаха още малко.

— Преди малко попита какво става с мен — въздъхна тя. — Отговорът е, че не знам. Вероятно тези убийства ме връщат към старите спомени.

— Имаш предвид Музейния звяр, нали? — подхвърли Смитбек, методично атакувайки купичката с лешници. — Наистина не беше лесно.

— И така може да се каже — кимна Марго. — След всичко, което стана… просто исках да го загърбя. Сънувах кошмари, които ме обливаха в студена пот нощ след нощ. Нещата се пооправиха едва след като се преместих в Колумбийския. Стори ми се, че всичко е минало, но се оказа, че не е така. Особено след като се върнах в музея… — Помълча малко, после внезапно смени темата: — Бил, имаш ли представа какво става с Кавакита?

— С Грег ли? — промърмори Смитбек, докато обръщаше празната купичка наопаки, сякаш да провери дали някой лешник не е залепнал за дъното. — Не съм го виждал откак напусна музея. Защо? — попита и очите му подозрително се присвиха. — Да нямаше нещо помежду ви?

— Не, не! — размаха ръце Марго. — Ако нещо ни е свързвало, то беше вечната надпревара за вниманието на доктор Фрок. Преди няколко месеца ми беше оставил послание на телефонния секретар, ама аз така и не му се обадих. Звучеше някак особено, сякаш беше болен. Както и да е. Подгони ме чувство за вина и в крайна сметка реших да потърся номера му в указателя. Оказа се обаче, че не е там. Сигурно се е преместил…

— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Смитбек. — Но Грег е от хората, които никога не падат по гръб. Сигурно се е набутал в някой мозъчен тръст и бичи по триста хилядарки годишно. — Погледна часовника си и въздъхна: — Репортажът за митинга трябва да е готов малко преди девет. Което ще рече, че имаме време за по още едно.

— Какво чуват ушите ми?! — иронично го изгледа Марго. — Бил Смитбек предлага второ питие?! Не, няма как да откажа подобно чудо! Тази вечер тук се твори история!

Ник Битърман изкачи тичешком каменните стъпала към замъка Белведере и спря да изчака Таня. Лъчите на залязващото слънце все още опипваха огромната тъмнозелена маса на Сентрал Парк. Под мишницата му излъчваше хлад бутилка „Дом Периньон“, скрита в книжна кесия — едно приятно усещане в душния следобед. Чашите в джоба на якето му подрънкваха и при най-лекото движение. Механично опипа малката правоъгълна кутийка с пръстена. Беше от платина, с шлифован от „Тифани“ еднокаратов брилянт, за който без колебание плати четири хилядарки на Четиридесет и седма улица. Таня скоро се появи, засмяна и задъхана. Тя знаеше за шампанското, но не и за пръстена.

В главата му изплува сцена от някакъв филм, в която двама влюбени пиеха шампанско на Бруклинския мост, а след това запратиха празните чаши в реката. Нелоша идея, но неговата беше още по-добра. Няма по-величествена гледка към Манхатън от тази, която се разкрива от крепостните стени на Белведере по залез слънце. Проблемът беше да не забравяш, че трябва да се изметеш от парка преди спускането на мрака.

Протегна ръка, за дай помогне при последните стъпала, после бавно я поведе към каменния парапет. Черна на фона на залеза, крепостната кула се издигаше високо над тях, някак абсурдна с готическите си форми в сравнение с кацналата върху скалите модерна метеорологическа станция. Ник се обърна назад, очите му пробягаха по пътя, който току-що бяха извървели. В подножието на стълбите блестеше малкото езеро на замъка, зад което, чак до линията на дърветата, се простираше Широката поляна. Металните стени на Големия резервоар отвъд нея бяха позлатени от лъчите на залязващото слънце. Отдясно, в северна посока, се издигаха фасадите на Пето авеню с блеснали в оранжево прозорци. Отляво тъмнееха дърветата в западната част на Сентрал Парк, над които бяха надвиснали тъмни облаци.

Ник измъкна бутилката, скъса металното фолио и разви телената мрежичка, след което несръчно завъртя тапата. Тя изхвърча със звучен гръм и миг по-късно цопна в спокойните води на езерцето.

— Браво! — изръкопляска Таня.

Той напълни чашите и й подаде едната.

— Наздраве!

Опразни своята на един дъх и погледна Таня, която отпиваше на малки глътки.

— До дъно! — заповяда той.

Момичето се подчини, нослето й смешно се сбърчи.

— Щипе! — изкикоти се то и отново му поднесе чашата си.

— Внимание, граждани на Манхатън! — извика Ник и се изправи на балюстрадата. — Говори Ник Битърман! Провъзгласявам седми август за Ден на Таня Шмид, от днес и завинаги!