Дъглас Престън - Маршрут 666

Поддържайки равномерно темпо, Марго изскочи иззад ъгъла на Шестдесет и пета улица и рязко спря. На главата й имаше слушалки, а портативното радио беше настроено на новинарския канал. Очите й пробягаха по познатата фигура на дългуча, седнал на парапета пред входната врата. От главата му стърчеше рус, обилно напоен с гел кичур коса.

— О, ти ли си? — задъхано подхвърли тя, изключи радиото и свали слушалките.

— Не вярвам на ушите си! — изгледа я с мрачен сарказъм Смитбек и слезе от парапета. — Къде изчезна приятелството? Куп общи преживявания, океан от спомени! И какво от това? „О, ти ли си“ и толкоз!

— Все още се мъча да изплувам от този океан — отвърна Марго, пъхна радиото в сака и се наведе да разтрие глезените си. — А когато имам „щастието“ да се натъкна на теб, монологът е на вечната тема „Моята кариера и колко велика е тя“.

— Право в целта — въздъхна Смитбек. — Което е вярно, си е вярно. Дай тогава да се престорим, че съм тук, обзет от желание да поправя грешката си, о, прекрасна фейо! Нека те черпя едно… — Очите му внимателно пробягаха по фигурата й в спортен екип. — Напоследък си направо фантастична! Да не се готвиш за конкурса „Мис Вселена“?

Марго се изправи и тръгна да си върви.

— Имам си работа.

— Cafe des Artistes — изкусително подхвърли той, задържайки я за лакътя.

Марго спря и въздъхна.

— Добре — съгласи се тя с лека усмивка и внимателно се освободи. — Не казвам, че не мога да бъда купена. Дай ми пет минути за душ и преобличане.

Не след дълго прекосиха фоайето на известния хотел и се насочиха към модерното заведение със споменатото име. Смитбек кимна на салонния управител и я поведе към старинния бар.

— Не е зле — промърмори Марго, оглеждайки отрупаната с ордьоври количка за сервиране с рамка от фина дърворезба.

— Хей, поканих те на едно питие, а не обяд с осем блюда! — предупреди с престорена строгост Смитбек се насочи към масата, над която беше окачено оригинално платно на Хауърд Чендлър Кристи — голи жени лудуваха сред цветна градина.

— Оная рижата си пада по мен — намигна той и вдигна палец към картината, останала зад гърба му. Поръчката им взе древен келнер с набраздено от бръчки лице, които вероятно се дължаха на постоянната служебна усмивка.

— Харесвам това място — промърмори Смитбек, гледайки подир мъжа в черно-бели одежди и величествена осанка. — Имат добро отношение към клиентите и не ги карат да се чувстват като отрепки. — Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Марго. — Но да минем на въпросника. Прочете ли публикациите ми от последната ни среща насам?

— Принудена съм да се позова на Петата поправка 6 6 Петата поправка на Конституцията на САЩ дава право да не се отговаря на въпроси, които уличават в престъплението разпитваното лице. — Б.пр. — отвърна с усмивка Марго. — Но четох репортажите за Памела Уишър, от които най-силно впечатление ми направи втория. Опитал си да я представиш като нормален човек, а не като обект за експлоатация. Това не ли ново за теб?

— Марго си е Марго! — обяви с въздишка Смитбек, изчака келнера да сервира питиетата и купичката лешници, после добави: — Току-що се връщам от митинга. Госпожа Уишър се оказа опасна жена!

— Чух по новините — кимна Марго. — И се питам дали тази госпожа изобщо си дава сметка що за дух изпуска от бутилката…

— Накрая си беше направо страшно. Богатите и влиятелните внезапно откриха силата на vulgus mobile, което ще рече низките страсти.

Марго се усмихна, но остана нащрек. Със Смитбек трябва да се внимава. Беше готова да се обзаложи, че в момента магнетофонът в джоба му се върти.

— Чудна работа — продължи Смитбек.

— Кое?

Той сви рамене.

— Колко малко е нужно — няколко глътки концентрат, усещането за принадлежност към тълпата… И изведнъж достолепните представители на висшата класа се превръщат в разюздани животни.

— Нямаше да ти е толкова чудно, ако разбираше от антропология — подхвърли Марго. — Но, доколкото разбрах от репортажа по радиото, тълпата съвсем не е била толкова еднозначно аристократична, колкото биха желали някои представители на пресата. — Отпи глътка от питието си и се облегна назад. — Но това едва ли е чисто приятелска среща. Познавам те достатъчно, за да си давам сметка, че няма да похарчиш и цент без практични съображения.

Смитбек остави чашата си. Лицето му придоби изражението на несправедливо наранен човек.

— Изненадан съм — въздъхна той. — Много съм изненадан! Това не е онази Марго, която познавам. Напоследък почти не се виждаме. А когато това стане, почваш да дрънкаш врели-некипели. Я се погледни. Натрупала си мускули като някаква газела. Къде е остана някогашната пухкава и мекичка като памук Марго, която познавах и обичах? Какво изобщо става с теб, по дяволите?