Дъглас Престън - Маршрут 666

След третото допълване на чашите в бутилката остана само пяна.

— Да ги хвърлим долу, както повелява обичаят — напрегнато прошепна младежът и прехвърли ръка през раменете й.

Запратиха чашите в пространството, наведоха се през парапета и проследиха пътя им до водите на езерото. Ник изведнъж си даде сметка, че паркът беше пуст. Не се мяркаха любителите на слънчевите бани, разходките и летните кънки, а в околностите на замъка нямаше жива душа. Я по-добре да приключвам, рече си и извади кутийката от джоба си. Таня я пое, а той отстъпи крачка назад и гордо зачака.

— За Бога, Ник! — възкликна миг по-късно тя. — Това със сигурност струва цяло състояние!

— Ти струваш цяло състояние — усмихна се младежът, изчака я да си сложи пръстена и я взе в прегръдките си. — Нали знаеш какво означава това?

Очите й сияеха на фона на сгъстяващия се мрак над далечната гора.

— Е? — подкани я Ник.

Тя го дари със страстна целувка и прошепна в ухото му:

— Докато смъртта ни раздели, скъпи!

Този път целувката им продължи по-дълго, а дланта му бавно се плъзна върху гърдата й.

— Ник! — засмяно се дръпна тя.

— Тук сме сами, скъпа — прошепна той. Ръката му се премести отзад и бедрата й се оказаха залепени за неговите.

— Ако не броим, че целият град ни гледа — отвърна момичето.

— Нека гледат. Може пък и да научат нещо ново. — Пръстите му потънаха в деколтето й и нежно докоснаха щръкналите зърна. Хвърли поглед на притъмняваща гора. — Предлагам да отложим това, докато се приберем у дома — прошепна в ухото й.

Тя кимна, усмихна се и тръгна към каменните стъпала. Ник проследи естествената грациозност на движенията й и усети как приятната топлина на отлежалото шампанско се разлива във вените му. Нищо не може да се сравни с шампанското — удря право в главата.

В мехура също, добави след кратко колебание.

— Почакай да опразня главния резервоар — подвикна след момичето.

Тя не спря, а той пое към кулата. Помнеше, че на отвъдната страна, точно до желязната стълба, имаше малка тоалетна. В сянката беше тихо. Грохотът на трафика достигаше дотук под формата на приглушено бучене. Бутна вратата, влезе в мъжката тоалетна и дръпна ципа си. Както очакваше, тоалетната беше пуста. Наведе се към хладния порцелан и затвори очи.

После чу някакъв звук и бързо ги отвори. Не, така ми се е сторило, усмихна се на трепването си. Навярно като всички жители на Ню Йорк страдаше от перманентна параноя.

После звукът се повтори, този път съвсем отчетливо. Ник стреснато се обърна, все още с член в ръка. Вратата на една от кабинките се отвори и от нея изскочи едър мъж, който с бърза крачка се насочи към него.

Таня чакаше на каменните стъпала, изложила лице на вечерния бриз. Годежният пръстен непривично тежеше на безименния й пръст. Ник очевидно не бързаше. Паркът вече тънеше в мрак, Широката поляна беше абсолютно пуста, а езерото отразяваше мигащите светлини на Пето авеню.

Загубила търпение, тя се изкачи по обратния път и заобиколи мрачната грамада на крепостната кула. Вратата на тоалетната зееше. Момичето спря пред нея и почука — отначало срамежливо, а след това и по-решително.

— Ник! Хей, Ник, там ли си още?

Отговори й само вятърът, който шумолеше в клоните на близките дървета. Стори й се, че долавя някаква остра и неприятна миризма, като на саламура.

— Престани с тези глупави шеги, Ник! — окончателно изгуби търпение тя, блъсна вратата и влезе.

Тишината продължи още миг, след което беше прогонена от отчаян, нечовешки писък, отекнал надалеч в лятната нощ.

Смитбек се настани на бара в любимото си гръцко заведение и поръча обичайната закуска: две яйца на очи върху двойна подложка от говежда кайма. Отпи от поставената пред него чаша кафе и като въздъхна със задоволство, измъкна свитъка вестници изпод мишницата си. Разгърна най-напред „Поуст“, като леко бърчеше чело, преглеждайки уводния материал на Ханк Маклоски за убийството в Белведере. Собственият му репортаж за демонстрацията бе разжалван до четвърта страница. Първата страница му се падаше по право, ако бе дал информацията за музея и отпечатъците от зъби. Но обеща на Марго. Утре ще запеят друга песен. А може би тази сдържаност ще му донесе нови точки в дългосрочен план.

Закуската пристигна и той начена каймата с удоволствие, остави „Поуст“ настрана и отгърна „Ню Йорк Таймс“. С ирония плъзна поглед по спретнатите и скучни заглавия и спря на материал, подписан от Брайс Хариман: „Музейният звяр се завръща?“