Дъглас Престън - Маршрут 666

— Вашият „не съвсем“ приятел Смитбек направо ни побърка! Изневиделица привлече вниманието на този луд град, главно защото обяви проклетата си награда! Именно в тази посока са съсредоточени и усилията на „известната“ подкрепа в човешка сила, за която споменахте. Всъщност вие би трябвало да го знаете по-добре от всеки друг. — Началникът недоволно се размърда в огромния кожен трон. — С две думи, вие твърдите, че убийството на Уишър притежава един и същи почерк с тези на бездомниците, така ли?

Дагоста само кимна.

— Хубаво. Ние не искаме убити бездомници в границите на Ню Йорк, защото това е грозно и създава проблеми. Но истинските проблеми възникват, когато е убита обществена фигура. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна Дагоста.

— Искам да кажа, че сме разтревожени от убийствата на скитниците и ще опитаме да ги разкрием. Но от друга страна, скитници мрат всеки ден, драги Дагоста. Което между нас казано, си е в реда на нещата. Всички го знаем. Същевременно градът е настръхнал от обезглавяването на една светска красавица. Кметът настоява за изясняване на случая. — Опря лакти на писалището и в осанката му се появи нещо величествено. — Давам си сметка, че се нуждаете от подкрепления, затова мисля да включа в разследването и капитан Уокси. А докато то тече, ще му назнача заместник, който ще движи текущите неща в участъка.

— Слушам, сър! — изпъна гръб Уокси.

Дагоста отчаяно въздъхна. Самоходното дрънкало Уокси бе последният човек, от когото се нуждаеше. Вместо подкрепа в жива сила щеше да се наложи да отдели от своите хора, за да го пазят. И вероятно щеше да му възложи нещо синекурно, за да не му се мотае из краката. Но заповедта на началника на полицията поставяше и друг, чисто субординационен проблем: полицейски капитан и началник на районен участник минаваше под разпореждането на лейтенант от отдел „Убийства“. Как на практика ще стане това, по дяволите?

— Дагоста! — строго го изгледа началникът.

Лейтенантът вдигна поглед.

— Какво?

— Зададох ви въпрос. Какво става в този музей?

— Трупът на Уишър е изследван и предаден на близките.

— А другият скелет?

— Все още не е идентифициран.

— Зъбните отпечатъци?

— По този въпрос съществуват известни разногласия.

— За Бога, Дагоста! — театрално въздъхна Хорлокър. — Нали казахте, че тези хора си разбират от работата? Не ме карайте да съжалявам, че ви послушах и заповядах преместването на скелетите от моргата.

— По случая са ангажирани главният патолог на Ню Йорк и най-добрите специалисти на музея. Познавам ги лично и мога да ви уверя, че по-добри от тях…

Хорлокър махна с ръка и отново въздъхна.

— Пет пари не давам за научните им звания, лейтенант. Искам резултати. Давам ви Уокси с надеждата нещата да потръгнат. До утре вечер искам конкретни резултати. Ясен ли съм, Дагоста?

Лейтенантът кимна.

— Да, сър.

— Добре. — Шефът махна с ръка. — Залавяйте се за работа.

От десет години насам не съм виждал по-необичайна демонстрация в този град, помисли си Смитбек. Рисувани от професионални художници плакати, първокласни озвучителни системи. Внезапно го обзе чувството, че е гол.

Съставът на протестиращите беше безкрайно разнообразен — изискани дами от южните околности на Сентрал Парк и Пето авеню, облечени в модни уникати и отрупани с брилянти, млади банкови служители и дилъри на ценни книжа, търговци на дребно и всякаква паплач, възбудена от възможността да протестира — главно добре облечени питомци на частни колежи. Но Смитбек беше удивен най-вече от количеството. Наоколо се блъскаха поне две хиляди души, което означаваше, че организаторът, който и да е той, има солиден опит в политиката. За това свидетелстваше разрешението на градската управа, което позволяваше на тълпата да демонстрира в самия център на града, при това в часа на най-голямото натоварване. Хор от гневни клаксони и нетърпеливо форсиране на двигатели звучеше зад гъстите полицейски кордони и телевизионните камери.

Смитбек отлично съзнаваше, че тълпата в този град всъщност носи дивидентите на властта. По тази причина сегашната протестна демонстрация съвсем не беше шега, особено за шефа на полицията и всички останали, имащи някакво отношение към управлението на Ню Йорк. Тези хора не биха излезли на улицата ей така, от скука или за развлечение. Някой ги беше организирал.

На пресечката между Пето авеню и Сентрал Парк Саут, точно под позлатената Статуя на победата, се издигаше покрита с червен килим платформа, върху която се беше изправила госпожа Хорас Уишър. Мощната усилвателна уредба придаваше сила и решителност на иначе крехкия й глас. Зад гърба й се виждаше популярната вече детска фотография на Памела, увеличена многократно.