Дъглас Престън - Маршрут 666

— Сигурно си въобразяват, че могат да ни окошарят и петимата! — подметна друг член на групата.

— Или пък да ни пребият с жалките си тояжки! — добави трети и всички избухнаха в подигравателен смях.

Хейуърд си пое дъх и прибра палката.

— Полицай Карлин, отстъпете двадесет крачки назад, моля! — отчетливо изрече тя.

Едрият мъж не помръдна.

— Веднага!

Карлин втренчено я изгледа, после, без да се обръща с гръб, бавно заотстъпва по алеята, от която бяха дошли.

Хейуърд тръгна напред и спря на крачка от предводителя на групата.

— Слушай внимателно какво ще ти кажа — каза тя със спокоен тон, без да отделя поглед от очите на младежа. — Мога да сваля значката и да зарежа пистолета, което изобщо няма да ми попречи да сритам охранените ви задници! И да ви ритам оттук чак до Скарсдейл или Гринуич, където нанкате вечер с парите на мама и тате! Но няма да се наложи, защото ако не изпълните буквално моята заповед, тази вечер мамчетата ви няма да има кого да сложат да си легне! А утре сутринта ще се наредят на опашка пред управлението, за да ви платят гаранциите. Но всичките пари и връзки на света няма да махнат от досиетата ви краткото и ясно обвинение: хулиганство и опит за извършване на престъпление от общ характер. А според законите на този щат човек с полицейско досие не може да практикува право, не може да заема държавна служба и не може да получи лиценз за търговия с ценни книжа. Нещо, което едва ли ще се хареса на татенцата ви…

Замълча за момент, после хладно нареди:

— А сега хвърлете оръжията!

За известно време никой не помръдна.

— Казах: хвърлете оръжието! — кресна колкото й глас държи.

В последвалата тишина се разнесе тихо дрънчене, после второ. Бухалките се търкулнаха на асфалта. Последва ги по-слабото потракване на захвърления нож. Хейуърд направи една преднамерено дълга пауза, после леко отстъпи назад.

— Полицай Карлин.

Гигантът мигом изникна до нея.

— Да ги обискирам ли? — попита той.

Хейуърд поклати глава и отново се втренчи в групичката.

— Шофьорските ви книжки! — заповяда. — Хвърлете ги на земята!

След кратко колебание младежът отпред бръкна в джоба на якето си, измъкна ламинираната карта от портфейла си и я пусна на земята. Останалите го последваха.

— Утре сутринта ще си ги получите обратно на Полис Плаза — мрачно ги огледа тя. — Потърсете сержант Хейуърд. А сега искам да ви видя как тръгвате към Сентрал Парк Уест, където ще се разпръснете. Никакви кръчми, никакъв хазарт. Отивате си право у дома, ясно?

Отговори й мълчание.

— Нещо не ви чувам! — изрева с мощен глас Карлин и хлапаците подскочиха.

— Ясно — хорово отговориха те.

— Тогава изчезвайте! — подкани ги Хейуърд, но групата остана закована на мястото си.

— Хайде, чупката! — излая заплашително тя. Младежите се размърдаха — бавно, а след това все по-бързо и по-бързо — с вдървени вратове и поглед в краката си. Не след дълго се стопиха в мрака.

— Задници! — изрази мнението си Карлин, после се извърна да я погледне: — Дали наистина има толкова жертви?

Хейуърд изсумтя и се наведе да събере документите и оръжията.

— Глупости! Но ако подобни слухове продължават да витаят из града, типове като тези ще продължат да създават проблеми. — Подаде му документите, после с въздишка добави: — Хайде, да вървим да докладваме и да видим дали тази вечер изобщо ще стигнем до леглата си. Защото утре ни чака яко дърво заради инцидента в онези тунели.

— Не и тоя път — ухили се Карлин.

— За втори път го казваш — погледна го любопитно Хейуърд. — Какво имаш предвид?

— Че праведните ще възтържествуват, макар и еднократно, а дървото ще го отнесе Милър.

— Кога точно те споходи това пророческо прозрение?

— В момента, в който научих, че нашето приятелче Биъл — същото, което преди малко натовари в линейката, се пада син на някой си Стивън К. Биъл.

— Сенатор Стивън Биъл? — погледна го с разширени от учудване очи Хейуърд.

Карлин кимна.

— Момчето не иска да се разчува, да не го вземат за връзкар. Но цепката на кратуната му вероятно ще го направи по-словоохотлив.

Хейуърд постоя неподвижна още няколко секунди, после поклати глава и тръгна към Широката поляна.

— Хей, сержант! — подвикна след нея Карлин.

— Какво?

— Защо ме накара да се отдръпна от ония лайнари?

— За да им покажа, че не ме е страх и наистина ще изпълня заканата си.

— А щеше ли?

— Какво?

— Ами, да ги риташ от тук до Скарсдейл, или където беше там…