Дъглас Престън - Маршрут 666

— Помощ! — простена неочаквано тихо Дъфи. — Не, недейте, червата ми ще… О, Боже… няма ли някой да ми…

Гласът му постепенно премина в гъргорене и бавно заглъхна в шума на течащата вода. Смитбек панически запълзя в обратна посока. Зад гърба му се разнесоха отвратителните звуци на разкъсвано с нокти месо и пропукването на строшени кости.

Няколко минути по-късно излетя от дупката, през която бяха влезли, просна се по гръб в потока, но моментално скочи на крака и хукна към страничния тунел. В главата му имаше само една мисъл: да бяга, да бяга с всички сили, колкото го държат краката! И той бягаше и бягаше, блъскайки се в стените на тунела, опипвайки слепешком безбройните разклонения, потъвайки все по-дълбоко в земните недра. Тунелът се вля в друг, после в трети, четвърти, пети… Всеки следващ беше по-широк от предходния. После някаква ръка — мокра и страшно силна, го стисна за шията, а устата му бе затисната от огромна длан.

Около час след спонтанното си избухване безредиците в южната част на Сентрал Парк започнаха да утихват. Още преди единадесет вечерта гневът и силите на инициаторите им явно се поизчерпаха. Пострадалите бяха изтеглени встрани, а камъните и юмруците постепенно отстъпиха място на крясъците, ругатните и заканите. Но имаше и такива, които продължаваха битката. На мястото на насинените и изтощените се появяваха нови: някои от любопитство, други изпълнени с гняв, а трети просто пияни и жадуващи за бой. В телевизионните репортажи се долавяше истерия, някои бяха силно преувеличени, а слуховете се разпространяваха с бързината на горски пожар — из баровете на Първо и Второ авеню, претъпкани с млади републиканци, хулещи президента; на „Сейнт Марк“ и из дупките на Ийст Вилидж, където се събираха марксисти и всякакви други противници на статуквото; по факсове и телефони. Тези слухове течаха успоредно с новините. Едни твърдяха, че бездомниците и техните поддръжници са станали жертва на полицейски геноцид, други поддържаха версията, че леви радикали и криминални престъпници палят банки, стрелят по мирни граждани и грабят магазини. Повярвалите на тези приказки се организираха в бойни групи, които посрещаха последните групи бездомници, появяващи се тук-там в околностите на парка и успели да избягат от силите на реда и сълзотворния газ.

Но ударното ядро на движението „Да си върнем града“ — брамините на нюйоркското богатство и власт — отдавна беше изчезнало от мястото на събитието и се бе затворило в своите мезонети и резиденции. Имаше и такива, които останаха на широката поляна с надеждата да осъществят последното си бдение, след като полицията овладее положението. Но когато силите на реда започнаха да изтласкват побеснялата тълпа, побойниците отстъпиха в същата посока — към просторните тревни площи и кулата на Главния резервоар, без да дават признаци, че ще напуснат сражението. Тъмнината, гъстата растителност и стената от храсталаци пречеха на полицията да ги разбие и укроти.

А и самите униформени действаха предпазливо. Редиците им бяха оредели заради операцията по прочистване на подземията, пък и се появиха с голямо закъснение на мястото на безредиците. Високите чинове отлично съзнаваха, че в множеството може да са останали и влиятелни хора, а кметът беше крайно чувствителен към идеята за безогледно използване на палките и сълзотворния газ. За капак на всичко трябваше да изпратят допълнителни сили в съседните квартали, откъдето идваха съобщения за спорадичен вандализъм и разграбване на магазини. Всички помнеха последните размирици в района на Краун Хейтс, продължили цели пет денонощия и нанесли големи поражения.

Изправена до линейката, Хейуърд гледаше как носилката с Биъл се насочва към отворените задни врати. Подвижните крачета се сгънаха и влязоха в улеите, а раненият простена и вдигна ръка към бинтованата си глава.

— По-внимателно! — обади се тя, после се наведе към вътрешността на линейката и попита: — Как се чувстваш, друже?

— Бил съм и по-добре — отвърна с немощна усмивка полицаят.

— Ще се оправиш — кимна тя и се обърна с намерението да се отдалечи, но гласът на Биъл я спря.

— Онзи мръсник Милър със сигурност щеше да ме зареже, сержант — тихо промълви той. — Вие двамата ми спасихте живота…

— Забрави — отвърна Хейуърд. — Нали това ни е работата?

— Може би — въздъхна Биъл. — Но ти благодаря. Никога няма да го забравя.

Тя кимна, остави го на грижите на санитарите и приближи вратата на шофьора.