Дъглас Престън - Маршрут 666

Марго се разкашля от прахта, ушите й пищяха. Върна се на линията и бавно се огледа. Червеното сияние на отминалия влак беше достатъчно, за да забележи трите сенки, които изскочиха от някаква ниша в стената далеч напред.

— Пендъргаст! — извика тя. — Агент Пендъргаст, почакайте!

Сенките спряха и тя хукна напред колкото я държат краката. Настигна ги и различи острите черти на федералния агент.

— Доктор Грийн? — попита с обичайния си гъгнив глас той.

— Марго, пресвети Боже! — екна гневният глас на Дагоста. — Какво правиш тук, по дяволите? Пендъргаст вече ти обясни, че…

— Млъкни и слушай! — сряза го Марго, спряла на крачка от групата. — Разбрах за какво е било потребно огромното количество витамин D, което Кавакита е синтезирал в онази лаборатория! То няма нищо общо с производството на „Гланц“ и отглеждането на растението. Било е предназначено за създаването на оръжие!

Върху лицето на Дагоста се изписа недоверие, различимо дори в мрака на тунела. Зад него стърчеше Мефисто, безмълвен като черно привидение.

— Да, това е истината! — настоятелно продължи тя. — Знаем, че Бръчкавите не понасят светлината, нали? Но това е нещо повече от непоносимост, те се страхуват от нея! За тях светлината е смърт!

— Не съм сигурен, че ви разбирам — поклати глава Пендъргаст.

— Всъщност не става въпрос за самата светлина, а за това, което тя създава. Попаднала върху кожата, слънчевата светлина активира синтеза на витамин D, нали така? Но ако онези същества долу не понасят витамина, той може да предизвика силна болка, а дори и смърт. Това беше причината да загинат и част от културите, с които експериментирах — оставихме ги цяла нощ на включено осветление. Това обяснява и името, което са получили тези същества. Лишената от витамин D кожа увисва и се сбръчква. А липсата му в организма води до остеомалация — размекване и отслабване на костите. Спомнете си какво каза доктор Брамбъл за скелета на Кавакита: изглежда така, сякаш е прекарал скорбут в тежка форма. На практика точно това се е случило.

— Всичко това са предположения — поклати глава Дагоста. — Къде са ти доказателствата?

— Защо Кавакита се е заел със синтеза на витамин D? — извика Марго. — Не забравяй, че той е бил опасен и за самия него! Но си е давал сметка, че ако унищожи растението, онези същества ще се обърнат срещу него. И ще започнат да убиват в момента, в който изпитат недостиг на дрога. По тази причина е стигнал до решението да унищожи не само растението, но и тях!

— По всяка вероятност това е единственото смислено обяснение — кимна Пендъргаст. — Но защо трябваше да биете толкова път, за да ни го съобщите?

— Защото тук съм сложила три литра разтвор на витамин D — потупа сака си тя.

— И какво от това? — изсумтя Дагоста. — Не бих казал, че ни липсва огнева мощ…

— Тя няма да ви помогне, ако долу наистина има многобройна колония — възрази Марго. — Нали не си забравил колко усилия ни трябваха за неутрализирането на Мбвун?

— Целта ни е да избягваме всякакви сблъсъци — обади се Пендъргаст.

— Но ако се съди по арсенала ви, очевидно сте подготвени за всякакви изненади. Разбира се, куршумите могат да свършат известна работа, но това тук — ръката й отново докосна сака — ще ги ликвидира из корен!

— Много добре, доктор Грийн — въздъхна агентът. — Дайте ни бутилките. Ще ги разпределим помежду си.

— Тук не познахте! — отсече Марго. — Бутилките ще нося аз, защото слизам с вас!

— Пак идва влак! — обади се Мефисто.

Пендъргаст замълча за миг, после поклати глава:

— Вече ви обясних, че…

— А пък аз вече съм тук! — твърдо отсече тя. Толкова твърдо, че сама се изненада от думите си. — И няма да се върна за нищо на света! Хич не започвайте пак приказките си за опасностите! Ако желаете, ще подпиша декларация, че властите нямат никаква вина, в случай че получа някаква драскотина! Хайде, извадете бележника си!

— Мисля, че е излишно — отвърна с дълбока въздишка Пендъргаст. — Много добре, доктор Грийн, нека бъде вашето. И без това нямаме време за спорове. Хайде, Мефисто, води ни надолу…

Смитбек замръзна на място и напрегна слух. Стъпките зад гърба му все още се чуваха, но някак отдалеч. Направи няколко дълбоко вдишвания и издишвания и преглътна, опитвайки се да прогони сърцето от гърлото си. Беше безнадеждно изгубен в мрака на многобройните странични тунели, не можеше да определи дори посоката, в която върви. Имаше гадното чувство, че е направил кръг и отново се връща към убийците, които и да бяха те. Но инстинктът му подсказваше, че продължава да се отдалечава от сцената на онази ужасна касапница. В същото време хлъзгавите стени неумолимо вървяха надолу.